Кон Игълдън - Кости по хълмовете

Привечер Темуге беше готов с резултатите и Чингис постанови, че избиването ще започне по зазоряване. Оттегли се в ханския гер да се нахрани и да спи, но съпругата му Чакахай го потърси в сгъстяващия се сумрак. Отначало не каза нищо и той с радост прие присъствието й. Въртеше се около печката, приготви чай и затопли питки безквасен хляб, овнешко и билки, които бе приготвила от сутринта. Чингис не забеляза напрежението й, но щом тя му подаде подноса с хляба, той взе ръката й в своята и усети, че трепери.

— Какво има?

Тя сведе глава. Знаеше, че ще е най-добре, ако говори направо, но сърцето й биеше така бързо, че едва успяваше да си поеме дъх. Коленичи пред него и той забрави глада си и я погледна заинтригувано.

— Съпруже, бих искала да те помоля нещо — рече тя.

Чингис отново пое ръката й.

— Слушам те.

Чакахай се насили да си поеме бавно дъх.

— Жените и децата… Пусни ги. Ще отнесат вестта, че градът е паднал. Те…

— Няма да говоря за това тази вечер — рязко отвърна Чингис и я пусна.

— Съпруже — замоли се тя. — Чувам ги как плачат.

Беше я послушал, когато тя му даде ключа за предателството на Кокчу. Беше я послушал, когато го уговори да направи Угедай свой наследник. Очите й го гледаха умолително.

Чингис изръмжа гърлено, внезапно обзет от ярост.

— Не можеш да разбереш, Чакахай — рече той. Тя вдигна глава и той видя, че в очите й блестят сълзи. Продължи, напук на себе си: — Това не ми носи удоволствие. Но избиването им ще бъде писък, който ще бъде чут по-надалеч, отколкото мога да стигна. Вестта ще тръгне оттук, Чакахай, ще полети с бързината на птица. Ще говорят, че съм изклал всичко живо в Херат, че отмъщението ми е било ужасно. Само името ми ще всява ужас у онези, които биха се осмелили да се изправят срещу мен.

— Само мъжете… — започна Чакахай.

Чингис изсумтя.

— Мъже винаги умират на война. Кралете им го очакват. Искам да разберат, че да ми се съпротивляват е все едно да пъхнат главите си във вълча паст. Че ще изгубят всичко и не могат да очакват милост.

Отново протегна ръка и докосна лицето й. Чакахай усети твърдите мазоли по дланта му.

— Хубаво е, че плачеш за тях, Чакахай. Очаквам това от всяка моя жена и майка на децата ми. Но утре ще се лее кръв, за да не се налага да го правя отново стотици пъти, че и повече. Тези араби не ми пращат данък, защото признават правото ми на власт. Свеждат глави, защото не го ли сторят, ще изсипя огън и жупел отгоре им и ще видят как всичко скъпо за тях се превръща в пепел.

Сълзите се стичаха по бузите й и Чингис я погали нежно.

— Иска ми се да можех да ти дам това, за което ме молиш, Чакахай. Но ако го сторя, догодина ще бъде някой друг град, а след това — дузина други. Това е сурова страна и хората са свикнали със смъртта. Ако искам да ги владея, те трябва да знаят, че да ми се противопоставят означава да бъдат унищожени. Трябва да се страхуват, Чакахай. Това е единственият начин.

Тя не отвърна и Чингис внезапно се почувства възбуден от разплаканото й лице. Остави подноса с храна за сутринта и я вдигна на ниското легло до себе си, усещайки как рамото му изпуква. Тя се тресеше, когато устните им се намериха, но той не знаеше дали от страст или от страх.

Призори Чингис остави Чакахай в гера и излезе да наблюдава избиването. Беше натоварил със задачата туманите на Угедай и Толуй. Двадесет хиляди воини бяха почистили и наточили мечовете си за работа, но дори това множество щеше да се изтощи накрая.

Пленниците седяха сгушени в утринната сянка на разбития град, заобиколени от туманите. Мнозина се молеха на глас и онези, които се озоваха лице в лице с мрачните воини, протягаха ръце и пищяха, докато мечовете се вдигаха и спускаха. Не беше бързо. Воините се движеха сред тях и трябваше да замахват много пъти, а пленниците се гърчеха и се мъчеха да се освободят от вървите. Мъже и жени се катереха едни върху други и воините бяха целите в кръв. Много оръжия се съсипаха от костите, стоманените ръбове се напукваха и огъваха. Мина пладне и избиването продължи, а неподвижният въздух се изпълни с миризмата на кръв. Воините оставиха масата живи и мъртви и задъхано пиха топла горчива вода, след което отново се заловиха за работа.

Следобедното слънце печеше безмилостно, когато най-сетне приключиха и равнината потъна в тишина. Туманите на ханските синове се олюляваха от изтощение, сякаш бяха водили дълго и тежко сражение. Командирите им ги пратиха на реката да измият кръвта и да почистят и смажат оръжията си. Градът се издигаше мълчаливо над тях, лишен от живот.