Кон Игълдън - Сребърна империя

Сунтай познаваше добре господаря си и се усмихна, докато се приближаваше да застане зад него.

— Гуюк може и да си мисли така, господарю, може би дори и орлок Субодай, но дали такъв заложник ще спре ръката ти?

Чагатай сви рамене.

— Имам много синове. Наградата е твърде голяма, за да се отказвам от нея само заради един от тях. Байдур ще трябва да се оправя сам. В края на краищата, Сунтай, аз му дадох най-добрите си воини за тумана му. Нямат равни на себе си в цялата държава. Ако той падне, ще скърбя за него, но съдбата му е в неговите собствени ръце, както винаги.

Чагатай не беше забелязал, че вместо обичайните сандали Сунтай е сложил меки ботуши. Не чу последната му стъпка. Усети ужилване, задави се от изненада и посегна към гърлото си. Какво…? Погледна ръката си и видя, че е цялата в кръв. Опита се да заговори, но гласът му беше изчезнал и се чу само някакво хриптене.

— Казват, че кинжалът кирпан е толкова остър, че смъртта е почти безболезнена — рече Сунтай. — Но никой не може да отговори дали наистина е така. Името му означава „милостива ръка“.

От гърлото на Чагатай излизаше някакво тихо гъргорене. Сунтай отстъпи две крачки, когато господарят му падна на колене, все още вкопчен в гърлото си.

— Раната е смъртоносна, господарю. Опитай се да запазиш спокойствие. Смъртта ще настъпи бързо.

Главата на Чагатай бавно се отпусна на гърдите му. Окървавената му дясна ръка посегна към сабята, но силите му стигнаха да я изтегли само един пръст от ножницата.

— Поръчано ми е да ти предам съобщение, господарю, ако имам възможност да го направя. Запомних думите наизуст. Можеш ли все още да чуваш?

Чагатай падна по очи. Някой извика наблизо и Сунтай се намръщи при мисълта какво следва.

— Съобщението е от Угедай хан, господарю. Трябва да ти го предам в момента на смъртта ти: „Това не е отмъщение, Чагатай. Правя го заради сина си. Вече не съм онзи човек, който те остави жив. Чрез моята дълга ръка ти няма да бъдеш хан“. — Сунтай въздъхна. — Никога не съм бил твой истински слуга, господарю, но ти беше чудесен господар. Сбогом.

Чагатай се отпусна безжизнено. Когато стражите нахълтаха в стаята с извадени саби, видяха Сунтай коленичил да шепне нещо в ухото на господаря си. Не помръдна, когато се втурнаха към него. Лицето му остана спокойно, докато го посичаха.

Беше студена ясна утрин. Субодай яхна коня си и погледна назад. Нямаше облаци и небето беше абсолютно синьо. Седем тумана, най-добрите воини на държавата, чакаха в строй. Зад тях каруците на обоза се точеха цели мили. Беше взел военачалници, някои от които почти момчета, и им беше показал силата им. Въпреки недостатъците си Гуюк щеше да е по-добър хан заради наученото по време на великия поход. Байдур щеше да е по-добър мъж от баща си. А бащата на Монгке би се гордял със сина си.

Въздъхна. Знаеше, че никога вече няма да види подобна войска. Старостта се беше промъкнала до него и се чувстваше уморен. Известно време си бе мислил, че е в състояние да язди вечно с младите мъже, морето го беше примамило толкова далеч от дома, колкото можеше само да мечтае навремето. Когато Гуюк нареди да спрат, това бе краят, шепотът на смъртта в ухото му. Загледа се в далечината и си представи градовете със златните им кули. Знаеше имената им, но никога нямаше да ги види — Виена, Париж, Рим.

Свършено беше. Знаеше, че ще трябва да посегне към оръжието, ако Чагатай предяви претенции към властта на Угедай. Може би щеше да види още една битка. Заедно с принцовете щеше да излезе на бойното поле на славата и да покаже на Чагатай защо Субодай багатур е станал военачалникът на Чингис хан.

Сви устни, вдигна ръка и рязко я свали. Зад него монголските тумани започнаха дългото пет хиляди мили пътуване, което най-сетне щеше да ги върне у дома.

Сюан вървеше по дългата галерия и гледаше през прозорците. Всеки от тях разкриваше изглед към Ханджоу и реката, която се вливаше в залива. Откакто бе пристигнал в земите на Сун, го местеха често, сякаш не можеха да решат какво да правят с него. В редки случаи дори му позволяваха да плава по реката. Виждаше жените и децата си два пъти годишно на неловки срещи, под бдителния поглед на многобройни сунски чиновници.

Галерията минаваше покрай задната част на поредната правителствена сграда. Сюан се забавляваше, като нагласяше си стъпките си по такъв начин, че левият му крак да стъпва върху камъка в центъра на всяко петно слънчева светлина. Не очакваше големи новини на срещата, на която го бяха извикали. През годините бе осъзнал, че местните чиновници изпитват наслада да демонстрират властта си над него. Безброй пъти от него се изискваше да се яви в някакъв кабинет само за да открие, че чиновникът там няма никаква връзка с двора. На два пъти въпросните хора дори бяха довели държанките или децата си да гледат, докато се занимаваха с разрешителните и разпределението на скромните му доходи. Самата среща нямаше нищо общо с него. Те просто искаха да се изфукат с дзинския император, със самия Син на небето пред ококорените си подчинени.