Кон Игълдън - Сребърна империя

— Познаваш Чагатай хан по-добре от всеки от нас, без да броим Байдур. Как според теб ще реагира той, когато научи новината?

Субодай не го погледна, докато отговаряше, а продължи да наблюдава Гуюк. Сякаш вадеше с ченгел думите от устата си.

— Ако действа прибързано, ще поведе туманите си към Каракорум.

— Ако действа прибързано… Разбирам — отвърна Бату. Наслаждаваше се на смущението, което виждаше на лицето на орлока. — И какво ще последва, когато Гуюк хан се прибере у дома?

— Чагатай или ще преговаря, или ще се бие. Никой не знае какво му е на ума. — Субодай опря длани на масата и се наведе към Гуюк. — Повярвай ми — Чагатай хан не е толкова опасен, колкото си мислиш.

Като че ли понечи да каже още нещо, но млъкна и зачака. Решението не беше просто военно. Бату едва се сдържа да не се ухили доволно.

Гуюк остави седящите около масата да се потят известно време, след което поклати глава.

— Ако не можеш да ми предложиш нещо повече от уверения, орлок, трябва да поведа туманите към родината. Всичките. — Погледна Джебе и Чулгетай, но старите военачалници не участваха във вземането на това решение. Субодай имаше върховна власт над войската, но сега не ставаше въпрос за военен проблем.

Субодай бавно издиша.

— Военачалнико, разполагам с нови карти с изобразени на тях земи, които не са били дори легенда за нас. Град Виена е само на някакви си сто мили на запад. Зад него е родината на рицарите тамплиери. Италия е на юг. Вече пратих съгледвачи в тамошните планини и планирам следващия етап. Това е постижението на живота ми.

И млъкна. Нямаше да се моли. Гуюк го изгледа студено.

— Ще ми трябват всички тумани, орлок Субодай. Всички.

— Не ти трябват парцаливите наборници. Остави ми само тях с два тумана и ще продължа нататък.

Гуюк бавно протегна ръка и хвана рамото на Субодай. Само преди месец не бе и сънувал, че подобен жест е възможен.

— Как мога да те оставя тук, Субодай? Как мога да оставя военачалника на Чингис хан в момента, когато ми е нужен най-много? Ти идваш с мен. Знаеш, че не мога да ти позволя да останеш. Ще се върнеш след някоя година, когато настъпи мир.

Субодай впери поглед в Байдур. Болката му бе видима за всички.

— Аз съм стар — каза Субодай. — И видях началото на всичко, когато самият Чингис беше млад. Няма да се върна отново тук. Разговарях с пленници. Между нас и океана няма нищо, абсолютно нищо. Видяхме рицарите им, Гуюк, не разбираш ли? Те не могат да ни спрат. Ако продължим напред, земята ще е наша от море до море, завинаги. От море до море, военачалнико. Наша за десет хиляди години. Можеш ли да си представиш подобно нещо?

— Тукашната земя не е важна — тихо рече Гуюк. — Родината е мястото, откъдето сме тръгнали. Не мога да изгубя нея заради земите тук.

Пусна рамото му и продължи със спокоен глас:

— Аз ще бъда хан, орлок Субодай. Имам нужда от теб.

Субодай бавно се отпусна на стола и сякаш цялата му енергия изчезна. Дори Бату се почувства неудобно да го гледа така сломен.

— Добре — каза орлокът. — Ще подготвя войската за завръщане у дома.

Чагатай гледаше към изгряващото слънце. Стаята беше без мебели и самият дворец беше пуст, ако не се брояха неколцината слуги, които трябваше да чистят. Не знаеше дали някога ще се върне тук и изпита мъка от това. Чу приближаващи стъпки и се обърна. Беше Сунтай, слугата му.

— Време е, господарю — каза Сунтай. Погледът му се спря върху смачкания пергамент в ръката на Чагатай, четен и препрочитан сто пъти след пристигането му само преди няколко дни.

— Да, време е — повтори като ехо Чагатай.

Погледна за последен път изгряващото слънце. Ято гъски излиташе от неподвижната вода. Чагатай беше в такова настроение, че впери поглед право в златната топка на хоризонта, сякаш я предизвикваше да се опита да го изгори.

— Мога да пристигна в Каракорум месеци преди него — рече Чагатай. — Ще взема клетвата на народа като хан, но когато той се върне, ще има война. Освен ако не последвам примера на любимия си брат Угедай. Какво мислиш, Сунтай? Гуюк би ли приел моето ханство тук в замяна на живота си? Хайде, дай ми съвет.

— Би могъл да приеме, господарю. В края на краищата ти го направи.

Чагатай се усмихна. За пръв път от години се чувстваше в мир със света.

— Може би трябва да се тревожа за бъдещите неприятности или пък за сина си Байдур. Сега трябва да мисля за неговия живот. Духове, ако можеше Гуюк просто да умре в съня си, пътят ми щеше да е открит! А вместо това аз доброволно му изпратих заложник.