Гор Видал - Юлиан

Обезглавиха брат ми рано привечер на 9 декември. Ръцете му били вързани отзад като на обикновен престъпник. Той не написал предсмъртно писмо. Или ако е написал нещо, то е било унищожено. Бе на двадесет и осем години, когато умря. Казват, че през последните дни преди смъртта си бил измъчван от ужасни кошмари. От мъжете в императорското семейство останахме двама: Констанций и аз.

На 1 януари 355 година бе издадена заповед за задържането ми, но аз вече бях постъпил в един монашески орден в Никомедия. Уверен съм, че отначало никой от монасите не знаеше кой съм, тъй като се явих пред тях с бръсната глава и приличах на всички други послушници. Освен това Орибазий ми помогна. Когато императорският пратеник пристигнал в Пергам да ме арестува, Орибазий му казал, че съм заминал за Константинопол.

Бях послушник шест седмици. За моя изненада животът в манастира се оказа много приятен. Отшелническият живот ми допадна, а и работата беше лека. Самите калугери не бяха много интересни хора. Предполагам, че у някои от тях трябва да е имало религиозно чувство, но мнозинството бяха просто скитници, на които бяха омръзнали тежкият живот и неудобствата по пътищата. Те гледаха на манастира по-скоро като на хан, отколкото като място, където се служи на единния Бог. И все пак лесно беше да се живее с тях и аз щях да бъда напълно щастлив, ако не бяха безкрайните галилеянски обреди.

Изглежда, че никога няма да узная как ме откриха. Може би някой от монасите ме позна или съм възбудил подозрението на тайните агенти, които проверяваха списъците на новопостъпилите послушници в различните манастири. Но както и да е, те свършиха работата си бързо и умело. Бях в магерницата — помагах на фурнаджията да запали пещта си, — когато неколцина войници шумно влязоха вътре. Техният началник ме поздрави: „По заповед на августа високоблагородният Юлиан трябва да дойде с нас в Медиоланум.“

Не се съпротивлявах. Монасите мълчаливо наблюдаваха как ме изведоха от тяхната обител. Минахме по студените улици на Никомедия до резиденцията на императора. Там ме прие префектът на града. Той беше неспокоен. Преди пет години при подобни обстоятелства брат ми бе отведен в Медиоланум и стана цезар на Изток. Същата съдба може би очакваше и мен. Префектът се чудеше как да се държи.

— Разбира се, съжаляваме, че се налагат тези предохранителни мерки. — Префектът имаше предвид стражата. — Но както вероятно знаеш, канцеларията на императора винаги дава точни нареждания. Не пропуска никакви подробности.

Слушах го учтиво, без да изразявам никакво мнение. Ободрих се малко, когато разбрах, че Виктор, същият офицер, когото бях срещнал в Мацелум, ще бъде началник на стражата по време на пътуването.

Виктор се обърна към мен с извинителен тон:

— Това задължение ми е крайно неприятно. Надявам се, че разбираш.

— Също и на мене.

Виктор се намръщи.

— Особено пък ми е противно да измъквам един монах от света обител.

— Не съм още монах.

— И все пак. Ти си щял да се покалугериш. Никой няма право да откъсва човек от Бога, нито дори императорът.

Виктор е благочестив галилеянин. По онова време той бе убеден, че и аз съм като него. Не казах нищо да го разубедя.

На следния ден тръгнахме към Константинопол. Въпреки че се отнасяха към мен като към царска особа, а не като към затворник, обстоятелството, че минавахме по същия път, по който Гал беше минал за Италия само преди няколко месеца, ми изглеждаше лошо предзнаменование.

Като излизахме от Никомедия, забелязах една глава, набучена на върлина. Погледнах я веднага, тъй като при главната врата на всеки град почти винаги стърчи по някоя отрязана глава на заловен престъпник.

— Съжалявам — обади се внезапно Виктор, — но ми е заповядано да излезем тъкмо от тази врата.

— За какво съжаляваш?

— Че трябва да те преведа покрай главата на брат ти.

— Главата на Гал ли е това? — Обърнах се на седлото и отново погледнах главата. Лицето беше така обезобразено, че чертите му бяха неузнаваеми; познах го по русите коси, сплъстени от прах и кръв.

— Императорът нареди да се покаже във всеки град на Изтока.

Затворих очи, догади ми се от отвращение.

— Жалко — рече Виктор, — брат ти имаше много положителни черти.

Оттогава уважавам Виктор. По онова време навсякъде гъмжеше от доносници и никой не можеше да се чувствува сигурен — изискваше се смелост да кажеш добра дума за човек, осъден за измяна.

Виктор също така открито защищаваше и мен. Според него двете обвинения, повдигнати срещу мене от канцеларията на императора, не бяха обосновани. (Че съм бил напуснал Мацелум без разрешение и че съм се срещнал с Гал в Константинопол, когато той вече бил обвинен в предателство.) Че не бях виновен в първия случай, беше явно — имаше писмо от управителя Евсебий лично до владиката Георгий, с което ми разрешаваше да отида, където пожелая на Изток. Благоразумно бях запазил препис от писмото. Що се отнасяше до второто обвинение, аз бях повикан в Константинопол от цезаря, който още беше на власт. Как бих могъл да не изпълня заповедта на моя законен повелител?