Гор Видал - Юлиан

— Няма от какво да се боиш — заключаваше Виктор. Но аз все пак не бях оптимистично настроен.

Тъй като пътувах като царска особа, във всеки град местните първенци излизаха да ме приветствуват. Макар и загрижен за собствената си съдба, все пак изпитвах удоволствие да видя нови места. Особено се зарадвах, когато Виктор ми разреши да посетя Илион, нов град, построен близо до развалините на Троя.

Местният владика ме разведе из Илион. В началото се отчаях: галилеянин, и то владика, би бил последният човек, който ще ми покаже храмовете на истинските богове. Но за моя голяма изненада владиката Пегасий беше страстен елинист. Фактически той се изненада, когато го попитах дали може да посетим храма на Хектор и Ахил.

— Разбира се. Нищо по-приятно за мен. Но се учудвам, че се интересуваш от старини.

— Дете на Омир съм.

— Всеки образован човек е дете на Омир. Но ние също така сме и християни. Твоето благочестие ни е добре известно.

Не можах да разбера дали това беше ирония или не всички знаеха, че съм приятел на Максим и мнозина галилеяни гледаха на мене с известно подозрение. От друга страна, отвеждането ми от манастира даде повод да възникне цяла нова легенда: легендата за принца монах. Играейки тази роля, обясних на владиката, че просто като почитател на Омир желая да видя прочутите храмове, които нашите предци са издигнали на своите богове (лъжовни богове, разбира се) и на героите, които са се сражавали тук.

Пегасий най-напред ме заведе в един малък храм, където се намираше прочутата бронзова статуя на Хектор, за която се твърди, че била изваяна от натура. В открития двор около храма има една колосална статуя на Ахил, която гледа към статуята на Хектор. За мое учудване пред олтарите димяха жертвеници, а статуята на Хектор блестеше от скорошно възлияние.

Обърнах се към владиката:

— Какво означават тези възлияния? Още ли се почита Хектор?

— Разбира се — отговори той благосклонно. — В края на краищата би било неестествено да не почитаме такива храбреци, както почитаме нашите великомъченици, които също така са живели тук.

— Не съм уверен дали е същото — казах аз с престорено педантичен тон.

— Е, поне успяхме да спасим множество прекрасни произведения на изкуството.

След това Пегасий продължи да ме развежда и ми показа храма на Атина и храма на Ахил, и двата в отлично състояние. Също така забелязах, че когато минавахме покрай статуята на някое старо божество, той не плюеше и не се кръстеше, както правят галилеяните, които се боят да не се омърсят.

Пегасий се оказа отличен водач из Троя. Особено се развълнувах, когато той ми показа саркофага на Ахил.

— Ето, тук лежи буйният Ахил. — Той почука по стария мрамор. — Герой и гигант, истински гигант. Преди известно време отворихме саркофага и намерихме костите на огромен мъж и там, където е била петата му, имаше връх на стрела.

Близостта на легендарното минало ме изпълваше с благоговение. Пегасий не можеше да не види, че съм дълбоко развълнуван. Въпреки всички усилия не успях да прикрия чувствата си.

— Славно минало — додаде той тихо.

— Което ще се повтори — се изплъзна от устните ми.

— Дано да излезеш прав — отвърна владиката на Илион.

Днес същият този Пегасий е мой първожрец в Кападокия. Той никога не е бил галилеянин, въпреки че се е преструвал; смятал, че като се издигне до висок сан в тази скверна секта, ще може да запази храмовете на нашите предци. Сега той се радва на свободата си.

Приск:А сега пък се наслаждава на живота в персийския двор, където според слуховете е възприел персийския култ на слънцето. Юлиан се сближаваше с най-странни хора.

В началото на февруари пристигнахме в Комум 12 12 Днешното езеро Комо. — Б.пр. , градче на брега на едно езеро, около тридесет мили северно от Медиоланум. Тук седях затворен шест месеца. Не ми позволяваха да се срещам с друг освен със слугите, които бяха дошли с мене. Не ми предаваха писмата от Орибазий и Максим. Все едно, че бях мъртъв. За разтуха изчетох всички съчинения на Плиний Млади, който е живял в Комум. Спомням си с какво отвращение прочетох прочутото му описание на „скъпия ми Комум“. Ненавиждах този град, включително и синьо-зеленото езеро.

През това време нямах понятие какво става навън. Може би така е било по-добре за мен, защото тъкмо тогава съм бил предмет на разпалени препирни в консисторията… Според Евсебий съм бил „втори Гал, който трябва да бъде премахнат“. Мнозинството от членовете на консисторията били съгласни с него. За моя голяма изненада начело на противниците на Евсебий стояла императрицата Евсебия. Въпреки че не беше член на консисторията, тя успяла да уведоми всички влиятелни личности за становището си: „Юлиан не е извършил никакво престъпление. Никога не е имало сериозни съмнения за неговата вярност. Той е последният жив мъж от императорското семейство. Докато не даря императора със син, Юлиан е престолонаследник. Ако той бъде умъртвен и императорът, не дай боже, умре без потомство, династията на Константин ще свърши и в империята ще настъпи анархия.“