Гор Видал: Юлиан

Моят план е следният. Преди седемнадесет години, когато се върна от Персия, ти ми каза, че нашият любим приятел и ученик император Юлиан бил написал част от мемоарите си, които ти си прибрал при смъртта му. Често съм мислил да ти пиша да ми изпратиш един екземпляр, просто за мое лично поучение. И аз като тебе още тогава си давах сметка, че е изключено да се издаде това съчинение, колкото и обичан да беше Юлиан тогава, пък и сега още, макар делото му за възстановяването на истинските богове да бе унищожено. При Валентиниан и Валент трябваше да бъдем тактични и предпазливи, за да ни позволят да продължаваме лекциите си. Но сега, след този нов едикт, аз казвам: стига благоразумие! Нямаме нищо друго да губим освен две стари тела, а ще спечелим вечна слава, като издадем съчинението на Юлиан, придружено от подходяща биография — било от теб, било от мен или от двама ни. Разбира се, аз го познавам по-отблизо, но ти беше с него в Персия и беше свидетел на смъртта му. Затова ние двамата — аз, неговият учител, и ти, неговият другар, с когото той разговаряше за философия — можем да възстановим доброто му име и с убедителни доводи да изтъкнем правотата на борбата с християните. В миналото съм писал за него, и то смело. Имам предвид възхвалата, която съчиних непосредствено след смъртта му, когато, ако мога да се изразя така, успях да накарам дори безчувствени християнски очи да се просълзят. Наскоро след това издадох кореспонденцията си с Юлиан. Впрочем аз ти изпратих един препис и въпреки че ти не потвърди получаването на подаръка, надявам се, че си намерил писмата интересни. Ако случайно не си получил пратката, ще ми бъде много драго да ти изпратя друг препис. Запазил съм всичките му писма, писани в течение на много години, и преписи от моите писма до него. Никога не можеш да разчиташ високопоставени лица да пазят твоите писма; а ако моите писма изчезнеха, хората вероятно биха си спомняли за мен само като за неизвестния събеседник в един разговор, чиято личност ще трябва да се възстановява съвсем смътно от запазената половина (която понякога е по-незначителна). Сега работя върху едно похвално слово, което ще се нарича „Отмъщение за император Юлиан“. Възнамерявам да посветя това произведение на Теодосий. Съобщи ми колкото се може по-скоро дали си съгласен с моя план. Повтарям — няма какво да губим, а светът ще спечели много.

Впрочем ето един белег на нашето време: сега в Антиохия откриха Латинска академия, в която учениците се тълпят. Да полудееш. Младежта изоставя елинистиката и учи римско право с надежда, че ще бъде предпочетена при назначаване на държавни длъжности. Аз все още имам много ученици, но мнозина от колегите ми буквално гладуват. Неотдавна един студент (християнин, разбира се) много тактично ми загатна, че нямало да бъде зле, ако аз, Либаний, науча латински! На моите години, и то след като съм посветил живота си на гръцкия език! Отговорих му, че тъй като не съм правник, няма какво да чета на този грозен език, който е създал една-единствена поема, и то просто преразказ на нашия велик Омир.

Надявам се, че след толкова години мълчание това писмо ще завари в добро здраве и теб, и прекрасната ти съпруга Хипия. Завиждам ви, че живеете в Атина, истинския център на вселената. Нужно ли е да добавя, че естествено ще поема разноските по преписването на Юлиановото съчинение. За щастие за препис в Атина се плаща по-евтино, отколкото тук, в Антиохия. Книгите винаги струват по-скъпо в градовете, където ги четат най-малко.

П.п.

Старият слух току-що се потвърди: великият персийски цар Сапор е най-сетне мъртъв. Беше над осемдесет години и е царувал почти през целия си живот. Странно съвпадение, че царят, който повали нашия скъп Юлиан, умря тъкмо тогава, когато се готвим да почетем паметта му. Казаха ми веднъж, че Сапор бил чел книгата ми „Животът на Демостен“ и се възхищавал от нея. Какво чудесно нещо са книгите, как преминават през светове и векове, побеждавайки невежеството и накрай дори и безпощадното време! Нека възкресим Юлиан, и то за вечни времена.

Приск до Либаний

Атина, март 380 г.

Да, едиктът е добре известен тук, но сред реторите общото впечатление е, че въпреки острия му тон, едва ли ще ни преследват. Школите процъфтяват. Християнчетата се тълпят в училищата ни, за да ги цивилизоваме, и те много ми приличат на своите събратя — елинистите. Но всъщност всички млади хора все повече и повече ми се струват еднакви. Задават същите въпроси и отговарят по същия начин на собствените си въпроси. Отчаял съм се, че ще мога да науча някого на нещо, най-малко пък — себе си. От петдесет години вече нито една нова мисъл не се е родила в главата ми. И затова не издавам лекциите си. Пък и толкова много от нас ги издават от суета или за да привлекат ученици. На седемдесет и пет (от теб съм по-стар не дванадесет, а девет години) се чувствувам празно гърне. Почукай по мен, и ще чуеш ужасен глух звук. Главата ми е гробница, така празна, както гробницата, от която се вярва, че Исус бил излязъл. Сега предпочитам Кратес и ранните циници, по-малко ми харесват Платон и останалите. Ни най-малко не съм убеден, че съществува божествено единство във вселената, нито пък се поддавам на разни магии, за разлика от Юлиан, който беше безнадеждно наивен. Често съм си мислил, че Максим злоупотребяваше с неговата доброта. Всъщност аз никога не съм могъл да понасям Максим. Как губеше времето на Юлиан със сеансите си и тайнствените си брътвежи! Закачих веднъж императора за тези безсмислици, но той само се засмя и каза: „Кой може да знае през коя врата ще влезе мъдростта?“