Гор Видал: Юлиан

— Отнася се до всички в Източната империя. — Той каза това бавно, като ме гледаше изпитателно през цялото време. — Императорът дори е назначил инквизитор, който ще разследва каква е вярата на всеки един от нас. Мина времето на търпимостта.

Просто онемях. Слънцето блестеше в очите ми, всичко се замъгли пред погледа ми; помислих си, че ще припадна или ще умра. Но гласовете на двама колеги ме върнаха към действителността. От начина, по който ме поздравиха, разбрах, че и те бяха чули за едикта и бяха любопитни да видят как ще се отзова на новината. Но не им дадох възможност да се радват.

— Естествено очаквах да стане това — казах аз. — Няма и седмица, откак императрица Постума ми писа, че… — Започнах най-свободно да измислям. Разбира се, не бях получавал известие от императрицата вече няколко месеца, но реших, че трябва да се напомни на враговете колко голямо е благоволението, което ми оказват Грациан и Постума.

Унизително е да си принуден да се защищаваш така, но живеем в опасни времена.

Вчера не четох лекции. Върнах се право вкъщи. Сега живея в Дафне — едно прелестно предградие, което предпочитам пред Антиохия поради тишината. Откакто започнах да остарявам, и най-малкият шум през нощта ме събужда, а като се разбудя, много мъчно заспивам отново. Можеш да си представиш колко омразна ми беше станала старата ми къща в града. Спомняш си я — там дадох приема в чест на император Юлиан, когато той… Но как забравям! Ти не присъствува и всички така съжаляваха, че те няма. Напоследък паметта ми ми играе лоши шеги. И още по-лошо дори: все затурям някъде бележките, които имам навик да нахвърлям, за да не забравя нещо, а когато ги намеря — трябва да ти призная с ужас, — често не мога да разчета собствения си почерк. Старостта е безпощадна, драги приятелю! Подобно на стари дървета, съхнем от върха.

Рядко отивам в града — освен за някоя и друга лекция, — защото, макар и да са мои съграждани, антиохийците ме уморяват с шумните си гласове и безспирните си крамоли, с игрите на комар и със сластолюбието си. Безнадеждно са лекомислени. С изкуствено осветление превръщат нощите в ден, почти всички мъже са си оскубали космите, така че трудно можеш да ги различиш от жените… Само като си помисля, че някога възхвалявах този град. Но може би човек трябва да проявява търпимост, като има предвид, че антиохийците са жертва на потискащия зноен климат, който действува така разложително, на близостта на Азия, както и, разбира се, на това гибелно християнско учение, което твърди, че едно напръскване с вода (и един малък дар) измива всяко прегрешение, колкото и пъти да го извършиш.

Сега, драги приятелю, както седя в кабинета си сред нашите приятели изгнаници (искам да кажа онези гръцки книги, които създадоха човешкия дух), нека ти разкажа какво си мислех миналата нощ — една безсънна нощ не само поради едикта, а и защото две котки намериха за уместно да събудят отново отчаянието ми с похотливите си мяукания. Само египтянин може да почита котките като богове! Днес се чувствувам уморен, но съм твърдо решил: трябва да дадем отпор. Какво ще се случи с нас самите, не е чак толкова важно — но какво ще сполети нашата цивилизация, е нещо, което ме изпълва с ужасна тревога. През безсънната нощ обмислях различни възвания, които биха могли да бъдат поднесени на новия ни император. В момента пред мен се намира един екземпляр от едикта. Написан е на лош канцеларски гръцки — официалния стил на владиците, чийто тромав език отговаря на обърканата им мисъл. Доста прилича на онези прочути протоколи на Съвета в — къде беше това? Халкедон? — които четяхме на глас с такова голямо удоволствие. Безгрижни дни, отминали безвъзвратно, ако не действуваме сега.

Приск, аз съм шестдесет и шест годишен, а ти, доколкото си спомням, си дванайсетина години по-стар от мен. Стигнали сме възраст, когато смъртта е нещо обикновено, нещо, от което човек не трябва да се бои, особено ние — нали цялата ни философия всъщност е само подготовка за една спокойна смърт? Не сме ли истински философи, които няма какво да загубят освен онова, от което по естествен път трябва и без туй рано или късно да се откажат, и то по-скоро рано, отколкото късно? През последните години на няколко пъти вече имах припадъци — губех съзнание, после се чувствувах малко омаломощен; пък и хроническата ми кашлица, влошена от една необичайно влажна зима, може всеки миг да ме задуши. Зрението ми отслабва, страдам от крайно мъчителна подагра. Затова нека обединим усилията си и без да се боим от нищо, да ударим християните, преди те да разрушат окончателно света, който обичаме.