Гор Видал - Юлиан

Както вече споменах, философите и военачалниците рядко общуваха едни с други. Тази вечер в Калиникум беше един от редките случаи, когато двата свята се събраха.

Аз седях в ъгъла и наблюдавах как Юлиан играе разните си роли. Донякъде всеки един от нас си слага различна маска, когато е с различни хора. Но Юлиан се променяше напълно според човека, с когото разговаряше. Пред галските войници той беше гал: смееше се гръмогласно, говореше рязко и грубо. С азиатците той беше изискан, но сдържан — втори Констанций. Истинският Юлиан се явяваше само когато разговаряше със своите приятели — философи. Истинският Юлиан? Всъщност знаем ли кой беше истинският Юлиан: дали резкият гениален военачалник или очарователният студент, който страстно се интересуваше от философия? Явно беше и пълководец, и философ. И все пак беше неприятно да видиш как пред очите ти става съвсем друг, чужд човек, и то противен човек.

Виктор дойде при мен в ъгъла. Попита дали може да седне до мен. Погледнах го с глупашки сияещо лице. Защо винаги се плашим физически от военните?

— Разбира се, комите — измънках аз уплашено. Той се тръсна на стола. Миришеше на вино, но не беше пиян.

— Далеч си от Академията в Атина — рече той.

— Но и Галия беше далеч, и сражението при Аргенторатум. — Не останах назад и аз.

Ругаех се наум, загдето се похвалих с военния си опит. Истинският философ би използувал свои оръжия в разговора и никога не би влязъл в двубой на чужда територия. Значи не съм идеален философ. Всички казват това.

— Да… Галия — рече той, като че ли това беше напълно достатъчно. Не можах да отгатна нито настроението, нито отношението му. И двамата мълчахме и наблюдавахме как Максим говори някакви нелепости на неколцина млади офицери, които го слушаха прехласнати. Дългата му брада беше внимателно сресана и той носеше мантия от жълта коприна, дар от някакъв китайски магьосник; или поне така разправяше. Вероятно я беше купил на пазара в Антиохия.

— Можеш ли като оногова да накараш твоите богове да се появят? — неочаквано попита Виктор. Той спечели за миг сърцето ми, понеже така мразеше Максим, че не искаше да произнесе името му.

— Не — казах аз, — боговете ме оставят на мира. Но и аз пък не се опитвам да говоря с тях.

— Вярваш ли? — Въпросът му беше зададен с такъв поривист и настойчив тон, че аз се обърнах да го погледна. Не съм виждал толкова студени очи, както онези, които ме гледаха изпод гъстите светли вежди. Сякаш пред мен бе застанал лъв.

— В какво?

— В Христа.

— Вярвам, че е съществувал. — Самообладанието ми се беше вече възвърнало. — Но не го смятам за бог.

Виктор отново стана римски пълководец.

— Походът ще трае дълго — рече той, като че ли говореше за времето. — Но ние ще победим.

Намираме се в Цирцезиум, деветдесет и осем мили южно от Калиникум. Тук сме от два дни. Всичко върви добре.

На 28 март, докато бяхме още в Калиникум, четири сарацински племена се явиха пред портите на града. Вождовете им желаеха да говорят с мене. Сарацините са известни като най-дивия народ на земята и на думата им изобщо не може да се разчита. Живеят в шатри сред пустинята. Никога не построяват дори и колиба, нито пък обработват и педя земя. Неспокойно бродят из пустините на Асирия, Египет, Мароко. Живеят от лов и всякакви саморасли плодове. Малцина от тях са вкусвали жито или вино. Обичат да воюват, но само по техния начин. Бива ги за внезапни нападения (те отглеждат особени породи от бързи коне и камили), но тъй като се бият само за плячка, в редовно сражение няма голяма полза от тях. Най-добри са като разузнавачи, могат да се използуват, за да безпокоят противника с постоянните си набези.

Салуций ме съветваше да не ги приемам.

— Ще ти предложат помощ срещу Сапор. След това ще направят същото предложение на Сапор (ако вече не са го направили) и ще измамят и Сапор, и теб.

— Значи трябва да бъдем предпазливи. — Това изобщо не ме разтревожи.

Приех сарацинските вождове. Те бяха дребни, жилести хора, почернели от слънцето. Облечени са в широки наметала до коленете. Под наметалата си носят само кожени панталони. Един от десетимата шейхове знаеше гръцки.

— Дойдохме, господарю, да почетем повелителя на света. — Сарацинът даде знак на един от спътниците си, който му подаде някакъв предмет, завит в копринена кърпа. Вождът разви кърпата и ми подаде тежка златна корона. Хермес знае от кой цар я бяха взели като плячка. Приех короната и държах кратка реч, на която техният вожд отговори: