Гор Видал - Юлиан

Невита — едър мъж, червендалест, синеок, по това време около четиридесетте. Беше съвсем неграмотен грубиян, но отличен военачалник и напълно верен на Юлиан. Въпреки това го мразеше. Но той не мразеше никого, което му прави чест. Бяхме недостойни за презрението му.

Дагалайф — приятен човек. Възпълен и рус (Дали всички добри военачалници са руси? Да зададем ли на учениците ни тази тема за разискване?), Дагалайф говореше отлично гръцки и латински. Прекрасен кавалерист; до голяма степен легендарната бързина на Юлиан се дължеше на способността на Дагалайф да маневрира с конницата. Често искаше да му препоръчвам книги за четене. Копнееше да стане културен човек. Преди три години, когато го направиха консул, ми написа панегирик с удивително малко грешки.

Салуций Секунд — благ, възрастен човек. Отлично се разбирахме, въпреки че не беше разговорчив. Сред всички тия младежи нашите побелели коси и стареещи мускули ни сближаваха. Които си приличат, се обичат. Като преториански префект той спести на Юлиан твърде много досадни дреболии. Беше отличен администратор и от него щеше да стане превъзходен император.

Измежду другите в двора трябва да спомена и началника на протокола Анатолий, приятен, пълен човек, който винаги успяваше да създаде доста голяма бъркотия, макар че работата му беше именно да се грижи за реда, а също така секретаря Фосфорий, чието семейство го накарало да стане чиновник. Благодарение на трудолюбието си и заложбите си той най-после стана член на Императорския съвет. Кариерата му е безпримерна — не зная някой друг да се е издигал така бързо. Колкото до Юлиановите философи, ти се срещна с тях в Антиохия. Единствено нов човек беше етруският първожрец Мастара. Беше точно такъв, какъвто можеше да си го представиш.

По време на похода обикновено се разполагахме на стан при залез-слънце. Щом разпънеха императорската палатка, Максим, аз и от време на време и някои от военачалниците отивахме на вечеря при Юлиан. От начало той беше в отлично настроение. Имаше пълно основание да бъде въодушевен. Времето беше хубаво, Сапор беше изненадан от бързината на нападението ни. Страната беше богата на жито, което щеше скоро да узрее. Всичко обещаваше успех, само знаменията не бяха благоприятни.

Палатката на Юлиан беше съвсем обикновена — по необходимост обширна, но просто наредена, много по-скромна от палатката на кой да е от военачалниците му. Доколкото си спомням, имаше две големи сгъваеми маси, известен брой сгъваеми столове и табуретки, няколко големи сандъка с държавни книжа и малка библиотека, с която Юлиан винаги пътуваше. Имаше няколко лампи на триножници, макар че рядко се палеше повече от една. Юлиан се питаше дали не е скъперник: действително беше скъперник, но в сравнение с разсипничеството на предшествениците му този негов недостатък беше добродетел. В един от ъглите висеше персийски килим, който закриваше черното му легло, покрито с лъвска кожа.

Когато влизахме при него, винаги го заварвахме да диктува. Той ни се усмихваше и ни даваше знак да седнем, без да прекъсне мисълта си. Смогваше да свърши толкова много работи, почти всички извънредно важни. Занимаваше се и с държавни дела, които обикновено се предоставят на чиновници или евнуси. Когато писарите капнеха от умора, пращаше да повикат други. Всички се оплакваха, че диктува прекомерно бързо. И той действително диктуваше твърде бързо, сякаш предусещаше колко малко време му остава да запише всичките си идеи. Неговите послеписи бяха прословути. Още не беше запечатано писмото му и той нареждаше да го отворят, за да може да надраска още нещо с нечетливия си почерк, извинявайки се с обичайните думи: „Пиша, без да си поемам дъх.“ Когато отивахме при него на вечеря, пръстите му винаги бяха изцапани с мастило. Преди да седнем на масата, Максим и аз му четяхме от „Илиадата“ или „Одисеята“, докато той си миеше ръцете в проста глинена паница и слушаше внимателно. Трапезата ни винаги беше скромна: но ти знаеш неговите приумици по отношение на храната. Обикновено вечерях още веднъж след тази вечеря; уверен съм, че Максим ядеше преди това. Понякога идваше и Салуций, твърде интелигентен човек за военен, или Аринтей, когото винаги намирах ужасно скучен. Впрочем срещнах Аринтей преди няколко години в Атина и останах поразен. Сега е затлъстял и оплешивял и макар да не го обичах, едва не заплаках, като видях какво са направили годините с него. Но сълзите ми секнаха, като го чух да говори: в това отношение не се е променил. Когато ме видя на приема у проконсула, той се разсмя шумно и безсмислено и извика през стаята с дрезгавия си от пиене и битки глас: „От твоя Аристотел още ме боли главата.“ Това беше единственото, което си казахме след толкова години и след толкова събития, които сме преживели заедно.