Гор Видал - Юлиан

След това Юлиан представил Максим на сената, наричайки го най-мъдрия и най-святия човек на света, като изтъкнал, че е чест за всички присъствуващи да могат да почетат такъв изключителен човек. Не е нужно да казвам, че всички били възмутени. Юлиан даде цяло крило от двореца на Максим и жена му, където те си образуваха свой двор. Вече имаше двама императори в Константинопол. Жената на Максим печелеше пари с една особена търговия: беше нещо като неофициален началник на протокола — уреждаше аудиенции с императора, приемаше петиции. През тези месеци двамата натрупаха цяло състояние. Рядко може човек да срещне такава двойка.

Въпреки че не обичам да се смея при смъртта на когото и да било, все още се усмихвам злорадо, като си спомня нейната смърт. Знаеш ли историята? След персийския поход Максим за първи път се озова в трудно положение и решил да се самоубие. Жена му се съгласила, че това е единственият изход и настояла и тя да се самоубие. С присъщата си практичност и енергия турила в ред всичките си работи, купила отрова и съчинила безкрайно дълги прощални писма. След това те тържествено се сбогували. Тя първа изпила отровата и веднага умряла. Максим се уплашил и останал жив. И до днес се усмихвам, когато си спомня за тази невероятна двойка.

В началото на април свиках владиците в двореца просто да се позабавлявам. В края на краищата аз съм върховен жрец и всички култове ми са подвластни, въпреки че не бих имал дързостта да повторя думите на Констанций, изречени пред синода в Медиоланум през 355 г.: „Вие ще се ръководите от моята воля.“

Приех галилеяните в двореца Дафне. Бях сложил златната си диадема и държах скиптъра, тъй като символичните знаци на властта винаги правят впечатление на галилеяните. Беше забележителна сцена. Присъствуваха почти хиляда владици, включително и онези, които бях върнал от изгнание. По тази причина на някои епархии се падаха по двама владици, което предизвикваше ожесточени разпри. Тези служители на Назарянина не са много смирени.

Отначало владиците се страхуваха от мен, но аз ги поуспокоих. Заявих им, че няма да ги преследвам, въпреки че други преди мен, и то не само императори, са ги подлагали на преследвания. Думите ми бяха насочени срещу няколко войнствуващи владици, които се бяха справили с противниците си чрез насилие.

— Никой — заявих им аз — не ще пострада от мен заради вярата си. — Те видимо се поуспокоиха, но все още бяха нащрек. — Естествено бих искал да ви убедя в правотата си. Но тъй като истината е ясна като бял ден, ако не желаете да я видите, никога не ще я видите. Не мога да ви позволя обаче да се нахвърляте върху хора с различна вяра, както сте вършили досега в течение на много години. Няма да изреждам престъпленията, които сте извършили или сте позволили да се извършат: убийства, грабежи, жестокости, по-скоро присъщи на дивите зверове, отколкото на божи служители, дори на служители на неистинския бог.

Вдигнах цял сноп свитъци.

— Ето последните ви престъпления. Настоявате да бъдат убити хора, желаете да заграбите имущества… О, колко обичате земните богатства! При все че вашата вяра ви учи да не се поддавате на злото, да не се съдите, нито да владеете имот, а още по-малко да го заграбвате! Учили са ви да не считате нищо за ваше и да не жадувате за нищо освен за отвъдния, по-добър свят. А вие се кичите със скъпоценности, носите скъпи одежди, строите грамадни базилики, все на този свят, не на онзи. Учили са ви да презирате парите, а вие трупате богатства. Учили са ви да не отмъщавате за обиди, истински или въображаеми, тъй като е грешно да отвръщате на злото със зло, а вие, събрани в разюздани тълпи, се нахвърляте едни срещу други, измъчвате и убивате онези, които не ви са угодни. Не само застрашавате истинската вяра, но и сигурността на държавата, чийто главен магистрат по волята на провидението съм аз. Не сте достойни дори за Назарянина. Ако не можете да живеете според неговото учение, което вие сте готови да защищавате с нож и отрова — това беше намек за отравянето на Арий от Атанасий, — как иначе да ви наричам, ако не лицемери?

До този миг само някои мърмореха тук-таме, но сега вече всички избухнаха. Започнаха да крещят и да бръщолевят високопарни фрази, като не само ми се заканваха на мен с юмруци — което е измяна, — но вдигаха юмрук и един срещу друг, което беше просто глупаво, защото те би трябвало да бъдат единни срещу общия враг. Опитах се да продължа, но не можах да ги надвикам, макар че моят глас се чува от цяла войска, строена на открито. Трибунът на схоларианците изглеждаше разтревожен, но аз му дадох знак да не се намесва.