Гор Видал - Юлиан

Всъщност нямах никакви известия от Констанций откакто се бяхме установили в Агендикум. Предполагах, че ми е сърдит, задето не се завърнах във Виенна.

Тогава Приск ме помоли да прочета нещо от възхвалата, която пишех за Евсебия. Пратих да повикат секретаря ми, който ми донесе ръкописа. Прочетох няколко страници; никак не ми хареса. Произведението беше още в съвсем суров вид и аз сам казах, че не съм доволен от работата си.

— Навярно е така — каза дяволитият Приск, — защото е почти искрено.

Другите се изсмяха. Във Виенна бях написал една дълга хвалебствена ода за Констанций, която действително беше — макар сам да го казвам — отлична: грижливо построена и на прекрасен език. Панегириката не изключва непременно честността, макар истинските ти чувства да нямат никаква връзка с окончателната творба, която е произведение на изкуството, а не истина. Дори Констанций разбра, че творбата ми е великолепна, и ми написа собственоръчно писмо, пълно с правописни и синтактични грешки. После се опитах да напиша възхвала за Евсебия, но това се оказа много по-трудно; навярно, както намекна Приск, поради истинското ми уважение, което храня към тази жена. Освен това бях морално задължен да не разкрия, че тя бе спасила живота ми. Това ограничение ме спъваше.

Както разговаряхме спокойно и приятелски, някъде далеч се чу неспокойно цвилене на коне, но аз не обърнах внимание. После Орибазий заговори за еврейските книги, които галилеяните наричат Стария завет. Това е една от любимите ми теми. Дотолкова се увлякох, че забравих присъствието на Елена.

— Възхищавам се на евреите за това, че са верни на един бог. Също така се възхищавам от тях заради самодисциплината им. Но не одобрявам начина, по който тълкуват своя бог. Уж е бог на всички хора, а се интересува само от тях…

— Христос бе изпратен от Бога за всички ни — каза внезапно жена ми.

Настъпи неловко мълчание.

— Именно това е спорният въпрос — рекох най-после аз съвсем кротко. — Единственият бог би ли действувал така?

— Ние вярваме, че именно така е действувал.

В стаята стана съвършено тихо, чуваше се само далечният шум на конете. Другарите ми седяха като на тръни.

— А в така нареченото евангелие на Йоан не пише ли, че „от Галилея не излизат пророци“?

— Господ си е господ, а не пророк — каза Елена.

— Но според собствените думи на Назарянина идеята за неговата мисия е взета от Стария завет, който е еврейски и който казва, че един ден при евреите ще дойде пророк, „месия“, а не самият господ.

— Това наистина е така — призна тя.

— В действителност — продължих аз с глупашка откровеност — почти няма връзка между това, което галилеяните вярват и което Назарянинът проповядваше. Още по-важно е, че в еврейския текст не се говори нищо за такова чудовище като бог в три лица. Евреите бяха монотеисти. Галилеяните са атеисти.

Прекалих. Елена стана, поклони се и се оттегли, придружена от дамите си.

Другарите ми се разтревожиха. Пръв заговори Приск:

— Каква дарба имаш, цезарю, да правиш трудното невъзможно!

Другите се съгласиха. Поисках им прошка.

— Във всеки случай — рекох, без да вярвам на собствените си думи — можем да имаме доверие в Елена.

— Дано да е така — каза Салуст мрачно.

— Човек трябва да бъде верен на истината — казах аз, съжалявайки, както толкова често ми се случва, че не съм си държал езика.

Откъм улицата внезапно дочухме викове. Всички наскачахме. Едва бяхме стигнали вратата, когато пристигна един офицер и съобщи, че германците нападат града. На друго място съм описал как се развиха събитията и няма да повтарям разказа си тук.

Приск:Един месец бяхме обсадени. Наши войници, преминали на страната на германците, им съобщили за нашата слабост. Насърчен от тези сведения и съблазнен от мисълта да плени един римски цезар, Хнодомар насочил войските си към Агендикум. Положението ни беше тежко и в крайна сметка дължим живота си на енергията и интелигентността на Юлиан. Макар и да не можеше да ни вдъхне бодрост и увереност, той поддържаше у нас дисциплина и известна слаба надежда.

Нея вечер гарнизонът бе вдигнат по тревога. Войниците се спуснаха по местата си на крепостната стена. Можехме да видим германците на по-малко от половин миля разстояние, осветени от горящите чифлици. Именно цвилещите коне на селяните бяха смутили разговора ни след вечеря. Ако германците не бяха толкова шумни, може би щеше да им се удаде да превземат града. За наше щастие те всички бяха пияни.