Гор Видал - Юлиан

Но легионите го прекъснаха. Те заскърцаха със зъби — този звук беше страшен — и заудряха копията о щитовете си.

Тогава един от знаменосците извика:

— Напред, цезарю! Следвай звездата си! — И като се обърна драматично към легионите, изкряска: — Ние имаме пълководец, който ще победи! Затова с божията воля днес ще освободим Галия! Аве цезар!

Това им стигаше. Сред одобрителните викове на легионите Юлиан даде заповед да се приготвят за бой. После за момент можах да говоря с него насаме. Бяхме толкова близо един до друг, че стремената ни се допираха.

— Хубава реч — рекох, — подходяща да влезе в историята.

Той се ухили като ученик.

— А как ти хареса речта на знаменосеца?

— Точно това бе нужно.

— Снощи го научих какво да каже, показах му и жестовете.

След това Юлиан разгъна войските си. Германците вече бяха в боен ред. Наляво и надясно, докъдето стигаше погледът, войските им бяха строени край реката. В челната им редица беше вождът им Хнодомар, едър мъж, с голям корем и червено перо на шлема си.

По обед Юлиан даде заповед за нападение. Германците бяха изкопали окопи по пътя ни и оттам, прикрити от зелени клони, внезапно обсипваха със стрели легионите, които се смутиха и спряха; не отстъпиха, но и не напредваха.

Юлиан сега беше в стихията си. С пресекващ от напрежение глас той даваше заповеди и препускаше от конен отряд до конен отряд, от легион до легион. Насърчаваше войниците да вървят напред; заплашваше изоставащите. Не си спомням точно думите му, но смисълът беше: това са варвари, те оплячкосаха Галия, сега е най-изгодният момент да ги сразим, толкова време го чакахме! Остроумно подиграваше разкопчаните, които бяха готови да отстъпят:

— Моля ви, не гонете врага много отблизо! Спрете се на Рейн! Оставете ги да се удавят! А вие се пазете!

За мен това беше ден на бъркотия. В течение на този зноен следобед на няколко пъти не се знаеше как ще завърши сражението. По едно време кавалерията ни се огъна; щяха да ударят на бяг, ако зад тях нямаше солидна стена от пехотни войски. Най-яркият ми спомен са лицата на германците. Никога не съм виждал подобно нещо и се надявам никога вече да не видя на този свят. А ако съществува ад, уверен съм, че всичкото време ще бъда заобиколен от сражаващи се германци. Дългите им боядисани коси висят по лицата им като лъвски гриви. Скърцат със зъби и крещят неразбираеми думи, които са по-скоро яростни ревове. Облещените им очи гледат диво и вените изпъкват по вратовете им. Мисля, че мнозина от тях бяха пияни, но не дотам, че да се притъпи свирепостта им. Убих неколцина от тях, но и аз самият едва се отървах.

След като отблъснаха кавалерията ни, те нападнаха пехотата, разчитайки да я сразят само с численото си превъзходство. Но те не знаеха, че пред себе си имаха двата най-добри римски легиона: корнути и брахиати. Строени в бойния ред, наречен костенурка, с глави, прикрити от щитовете си, легионите напредваха равномерно през гъстата орда на германците. Това беше критичният момент на сражението, както Орибазий твърди, че има критичен момент при треската, при който веднага може да се определи ще живее ли болният, или ще умре. Ние оживяхме. Германците умряха. Това беше грамадно, отвратително клане. По брега на реката ранени и умиращи войници лежаха по четирима-петима един връз друг; някои се задушиха от натрупаните върху им тела; други буквално се удавиха в кръв. Никога вече не видях битка като тази, за което съм признателен на съдбата.

Внезапно, като по даден знак (но това беше чисто и просто по инстинкт; и други свидетели на сражения са забелязали същото явление), германците се юрнаха към реката. Нашите войници ги следваха по петите. Гледката беше потресаваща. Варварите правеха отчаяни опити да преплуват до отсрещния бряг. На едно място — и това не е преувеличено описание на летописец — Рейн действително бе почервеняла от кръв.

Беше вече късно следобед. Всички мускули на тялото ме боляха и още треперех от това, което бях видял и извършил, когато намерих Юлиан и неговия щаб вече настанени на лагер върху една висока скала край реката. Бяха опънали цезарската палатка в една ясенова горичка и макар лицето на Юлиан да беше почерняло от прах и пот, той изглеждаше толкова свеж, колкото в началото на битката. Прегърна ме сърдечно.

— Ето че всички вече се събрахме! — възкликна той. — И още сме живи!

Докато сенките на дърветата наоколо ни се удължаваха, пихме вино и Салуст докладва, че сме загубили четирима офицери и двеста четиридесет и трима войници. Никой не можеше да изчисли загубите на германците, но на следващия ден ги пресметнаха, че са някъде между пет или шест хиляди. Това беше най-голямата победа за римското оръжие в Галия от времето на Юлий Цезар насам. Макар че обикновено не изпадам във възторг от военни подвизи, тази вечер и аз бях обхванат от общото вълнение, което стигна връхната си точка, когато малко преди полунощ докараха при нас самия Хнодомар, с вързани отзад ръце, провиснал голям корем и обезумели от ужас очи. У германците липсва истинска гордост, както мнозина отбелязват. Като победители те са надменни, като победени — раболепни. Хнодомар се хвърли пред краката на Юлиан и стенейки, помоли за милост. На другия ден Юлиан го прати под стража при Констанций, който нареди да го затворят в Кастра Перегрина на Целийския хълм в Рим. Там той умрял от старост. Общо взето, по-добра съдба, отколкото участта, която има победителят.