Дан Симънс - Ужас

Втора се появи лейди Джейн и дори Рос слезе за закуска, преди София най-накрая да благоволи да се появи. Тогава Крозиър пиеше вече шестата си чаша кафе — той се беше научил да предпочита кафето пред чая по време на презимуването си с Пари в северните ледове няколко години по-рано, — но остана на масата, докато младата дама закуси обичайните яйца, наденичка, боб, препечена филийка и чай.

Сър Джон изчезна нанякъде. Лейди Джейн се изпари след него. Капитан Рос се отдалечи с бавна походка. София най-накрая приключи със закуската си.

— Не искате ли да се поразходим из градината? — попита Крозиър.

— Толкова рано? — рече тя. — Навън вече е много горещо. Есента не показва никакви признаци на захлаждане.

— Но… — започна Крозиър, опитвайки се да изрази с поглед неотложността на покана си.

София се усмихна.

— За мен ще е удоволствие да се разходя с вас из градината, Франсис.

Двамата вървяха бавно и безцелно, очаквайки кога единственият градинар затворник ще разтовари тежките торби с пресен тор.

Когато мъжът си отиде, Крозиър я поведе към каменната пейка в най-далечния и най-сенчест край на дългата, симетрично подредена градина. Помогна й да се настани и я изчака да сгъне слънчобрана си. Тя вдигна глава и го погледна — Крозиър беше твърде развълнуван, за да седи и стоеше изправен пред нея, пристъпвайки от крак на крак, — и на него му се стори, че зърва очакване в очите й.

Най-накрая успя да се овладее достатъчно и да падне на едно коляно пред нея.

— Госпожице Кракрофт, знам, че съм един най-обикновен командир във флота на Нейно величество и че вие сте достойна за вниманието на адмирал… не, искам да кажа на кралска персона, която командва адмиралите… но сигурно усещате — знам, че усещате — силата на моите чувства към вас и ако можете да откриете у себе си подобни чувства към…

— Мили Боже, Франсис — прекъсна го София, — нали не смятате да ми предложите брак?

Крозиър не знаеше какво да отговори. Застанал на едно коляно, с притиснати сякаш за молитва длани, той чакаше.

Тя го потупа по ръката.

— Командир Крозиър, вие сте чудесен човек. Нежен човек въпреки всичките си чепатости, които едва ли могат да бъдат загладени. Освен това сте и мъдър човек — и като такъв прекрасно разбирате, че аз никога няма да стана съпруга на командир. Това не ме устройва. Такъв брак е… неприемлив .

Крозиър се опита да заговори, но не му хрумваха никакви думи. Онази част от мозъка му, която все още работеше, се опитваше да завърши безкрайното изречение с предложението за брак, което се беше опитвал да състави цяла нощ, докато лежеше буден в леглото си. Беше успял криво-ляво да измисли една трета от него.

София тихо се засмя и поклати глава. Огледа се бързо, за да се убеди, че наблизо няма никой, дори затворник.

— Моля ви, не се притеснявайте за случилото се вчера, командир Крозиър. Прекарахме си чудесно. Онази… интерлюдия… в езерото достави удоволствие и на двама ни. Това беше естествено проявление на моята… природа… както и резултат от взаимното чувство на близост, което изпитахме в онези няколко минути. Но моля ви, скъпи Франсис, не изпадайте в заблуждение, че заради кратката ни авантюра вие сте задължен или принуден да предприемете някакви стъпки в мой интерес.

Той я погледна.

Тя се усмихна, но в усмивката й я нямаше онази топлина, с която беше свикнал.

— Можете да бъдете спокоен — рече тя толкова тихо, че думите й прозвучаха в топлия въздух просто като настойчив шепот, — че не сте компрометирали честта ми, командир.

— Госпожице Кракрофт… — започна отново Крозиър, но млъкна. Ако корабът му се носеше към подветрен бряг, с излезли от строя помпи и с четири фута вода в трюма, който продължава да се пълни, с разкъсани такелаж и платна, той щеше да знае какви заповеди да даде. Щеше да знае какво да каже. Но в този момент не му хрумваше нищо. Той чувстваше единствено засилващи се огорчение и удивление, от които го заболя още по-силно, защото разпозна в тях нещо отдавнашно и много добре познато.

— Ако някога се омъжа — продължи София, като отвори отново слънчобрана си и го завъртя над главата си, — то ще е за нашия смел капитан Рос. Макар че съдбата ми не е да съм просто съпруга на капитан, Франсис. Той трябва да получи рицарско звание… което, сигурна съм, ще стане скоро.

Крозиър се взря в очите й, опитвайки се да намери поне намек за шега.

— Капитан Рос е сгоден — каза най-накрая той. Гласът му прозвуча дрезгаво, като на човек, който дни наред е живял без вода. — Планира да се ожени веднага след завръщането си в Англия.