Дан Симънс - Ужас

На днешната проверка не присъстваха лейтенантите Литъл и Ървинг, както и първи помощник-капитан Хорнби, ледовият лоцман Бланки, втори лоцман Макбийн и двамата лекари Педи и Макдоналд.

Четирима от единайсетте офицери на „Ужас“ все още бяха живи.

Крозиър беше започнал плаването с трима младши офицери — инженер Джеймс Томпсън, боцман Джон Лейн и главен дърводелец Томас Хъни, — като и тримата бяха все още живи, макар инженерът да се беше превърнал в жив скелет и да не можеше да стои на краката си, камо ли да тегли лодките, а господин Хъни не само че беше с напреднал стадий на скорбут, но и бе изгубил и двете си стъпала в резултат на ампутации, извършени от доктор Гудсър предишната вечер. Колкото и да беше невероятно, напук на всичко дърводелецът беше все още жив и дори успя да извика „Тук!“ от палатката си, когато прозвуча името му.

Три години по-рано „Ужас“ беше отплавал с двайсет и един подофицери и шестнайсет от тях бяха все още живи в тази облачна августовска сутрин — огнярят Джон Торингтън, марсовият старшина Хари Пеглър и кормчиите Кинли и Роудс бяха единствените жертви от тази група допреди няколко минути, когато към тях се присъедини и готвачът Джон Дигъл.

От деветнайсетте моряци на „Ужас“, които бяха присъствали на проверките в началото на пътуването, сега се обадиха десет, макар оцелелите да бяха единайсет — Дейвид Лийс продължаваше да лежи в кома и без да реагира на нищо в палатката на доктор Гудсър.

От шестимата морски пехотинци на КНВ „Ужас“ не беше оцелял никой. Редник Хедър, който месеци наред беше живял със счупен череп, най-накрая почина в деня след като напуснаха Речния лагер, и тялото му беше оставено на чакъла без погребение или прощални думи.

В списъка на екипажа на „Ужас“ бяха записани двама юнги, или „момчета“, както ги наричаха, и сега само единият от тях — Робърт Голдинг, който беше почти на двайсет и три години и отдавна не беше момче, макар да бе по детски наивен — се обади, когато чу името си.

От първоначалните шейсет и двама души екипаж на КНВ „Ужас“ само трийсет и петима бяха оцелели до деня на богослужението, провеждащо се в лагера „Спасение“ на 13 август 1848 година.

Бяха останали живи трийсет и девет моряци от „Еребус“ и трийсет и пет от „Ужас“ — общо седемдесет и четири мъже от сто двайсет и шестимата, които бяха отплавали от бреговете на Гренландия през лятото на 1845 година.

Ала на четирима от тях през последното денонощие им бяха ампутирани едното или и двете стъпала и поне още двайсет бяха толкова болни, толкова тежко ранени, толкова недохранени и толкова физически и умствено изтощени, че не можеха да продължат напред.

Беше дошло времето да се вземе решение.

— Всемогъщи Боже — изрече напевно Крозиър с измъчения си хриплив глас, — при когото отиват душите на починалите, и освободени от бремето на плътта, пребивават в радост и щастие, ние Ти благодарим от все сърце, че даряваш с това и нашия брат Джон Дигъл, трийсет и осем годишен, и го избавяш от мъките на този грешен свят; молим Те да се смилиш и над нас и скоро да добавиш сред избраниците си и всички останали, събрали се тук, и така да ускориш идването на Твоето царство, така че ние заедно с всички покойници, изпълнени с истинска вяра в Святото Ти име, да достигнем съвършенство и блаженство в телата и душите си, в Твоя вечна и безкрайна слава, чрез нашия Господ Исуса Христа. Амин.

— Амин — изграчиха в хор шейсет и двамата мъже, все още способни да стоят в строя.

— Амин — дочуха се слабите гласове на останалите дванайсет, които лежаха в палатките.

Крозиър не освободи събралите се мъже.

— Хора от КНВ „Еребус“ и КНВ „Ужас“, участници в експедицията на Изследователската служба под командването на сър Джон Франклин, другари по плаване — произнесе той със силен глас. — Днес трябва да решим по кои пътища да поемем оттук нататък. Всички вие — съгласно уставите на двата кораба и устава на Кралската изследователска служба, които сте подписали и сте се заклели да спазвате — служите под мое командване и ще продължите да служите, докато не ви освободя. Вие изпълнявахте заповедите на сър Джон, капитан Фицджеймс и моите и постъпихте правилно. Много наши другари се прибраха при Господ, но седемдесет и четирима от нас все още са тук. В сърцето си твърдо съм решил, че всички ние, които се намирате днес в лагер „Спасение“, трябва да оцелеете и да се върнете отново в Англия, в домовете си, при своите семейства и Бог ми е свидетел, че ще направя всичко, което е по силите ми, за да се увенчаят усилията ни с успех. Но днес ви предоставям възможността сами да изберете пътя, чрез който да постигнете тази цел.