Линда Лафърти - Нощите на османската принцеса

— Какво по-голямо наказание от това да си трудна през август, особено когато жегата е толкова непоносима, а по морето се носят трупове! — простена Назип.

Дочувайки разговора им, принцесата се размърда и направи опит да се надигне.

— Къде отивате? — обади се веднага Шафран. — Лежете си спокойно и оставете слугите да ви донесат успокояващ чай или лед!

— Отивам да го търся — отрони Есма Султан и с мъка се изправи на крака. — Сигурно е сред труповете, пристигнали пред моите докове.

— О, принцесо! Не трябва да виждате тази касапница! Оставете мъжете да освободят телата от коловете и да ги изтикат навътре в морето! Почивайте си, умолявам ви!

— Да не мислиш, че ми спестяваш някаква особена гледка? Че аз я виждам съвсем същата всяка нощ, в сънищата си! Да не смяташ, че този път ще бъде по-ужасяващо от преди?

Към този момент Есма Султан бе отворила вратите към градината и бе поела през тревата към брега. Макар и неохотно, прислужниците и жените от харема я следваха, но никоя не изгаряше от желание да зърва гледката, която ги очакваше.

— Шафран, трябва да я спреш! — провикна се главният солак.

Ала беше твърде късно.

Очите на принцесата се ококориха, тъмните ириси — обгърнати от снежнобяло. Защото там, във водата точно под нея, се полюляваха издутите трупове на десетки мъже, видими само частично заради накацалите върху тях чайки. И сега тя разпозна в писъците на чайките звуците, които я бяха събудили сутринта.

— Ето, виждате ли, принцесо? — промърмори тихо евнухът и я дръпна назад. — Не може да става въпрос за „разпознаване“. Тези мъже са отдавна при Аллах, който брои душите им в небесата.

— Но той би могъл да е сред тях! — извика тя. — Ахмед Кадир може да се носи из Босфора без гроб, без погребална молитва!

Ирина затвори очи.

— Не страдайте, султане! — прошепна бързо Шафран. — Великанът е жив, сигурен съм!

Есма Султан вдигна глава, провокирана от убедеността в гласа му.

— Какво ти е известно, евнух? Кажи ми веднага какво знаеш! — изкрещя.

Шафран се огледа внимателно, за да провери чие ухо преследва тайно гласа му. Може би моментът беше сега, може би нямаше никакъв смисъл да чака завръщането на здравия й разум.

— Той е жив, султане! Жив е!

Изцъклените й от делириума очи се впиха в него.

— Покажи ми веднага живото му лице! — отсече Есма Султан. — Ако е жив, силите ми ще се върнат!

И с тези думи тя се срина в безсъзнание в ръцете на главния си евнух.

Принцесата бе все така в безсъзнание, когато Шафран направи знак на останалите евнуси да й оправят кадифения диван. Дребните ръчички на момчетата работеха бързо, за да напъхат добре краищата на чаршафите и да изпънат всяка гънчица, която би могла да обезпокои покоя на тяхната господарка.

Из стаята бяха подредени купища цветя, а момичетата от харема раздвижваха въздуха с огромни палмови листа.

Шафран попи чело и се загледа в принцесата, въпреки че това бе сериозно нарушение на протокола. Когато принцесата се събудеше — стига изобщо да си спомнеше нещо — щеше да иска да знае местонахождението на своя палач. Той би могъл да заяви, че не е казвал нищо подобно, че тя си е измислила този спомен в бълнуването си. Но дори и в бълнуването си тя си оставаше наследничка на османската династия, следователно нищо не можеше да й бъде отказано.

Защо изобщо се беше изпуснал?!

А после си спомни за мъртъвците, как телата им се движеха неспокойно под пърхащите криле на чайките, като че ли самото море се опитваше да се издигне във въздуха.

Бе искал да й спести — както на нея, така и на себе си — гледката от преобръщането на всяко тяло и преглеждането на издутото му от водата лице, което чайките с удоволствие щяха да приветстват като нова плът.

А сега тя лежеше на дивана и нежните ръце на момичетата разплитаха тъмната й коса. Есма Султан изглеждаше почти в мир.

— Постарайте се принцесата да получава достатъчно свеж въздух, за да може да спи и да не бъде тревожена от вонята откъм доковете — изрече високо главният евнух. — Вие, които й веете — част от вас да насочват аромата на цветята към нея, а друга част да отблъскват смрадта откъм Босфора!

Накрая, след като кимна на Назип и Безмиалем, той се обърна и излезе. Отправи се бързо към кухните, за да изпрати съобщение до дълбините на цистерните.

Султанът отказваше категорично да приема министрите си и се радваше единствено на компанията на евнуха си Смарагд, който не спираше да кудкудяка щастливо по повод касапницата и ликвидирането на еничарския корпус.