Адам Уилямс - Дворецът на небесната наслада

— Не мисля.

— Много настояваше да му пиша, ако открия, че японците правят нещо подозрително тук.

— Това е проблемът с дипломатите — каза Браун. — Живеят в измислен свят. Виждат заговори и в най-невинните събития. На ваше място бих забравил за него.

— Значи тук няма японци, така ли? — попита Артър.

— Японци? Не. Не съм чул да правят нещо тук. Е, на главната улица има японска бръснарница. Държи я един дребен симпатяга, който подстригва добре. Руските офицери също ходят при него. А, и един японски офицер мина оттук преди време. Отиваше на лов в Черните хълмове. Много изискан тип за ориенталец. Носеше костюми от туид. Беше почти по същото време, когато пристигна и онзи Манърс, за когото ви разправях. Всъщност не съм сигурен дали не се познават. Да, сега се сещам, че се познават. Двамата бяха поканени на вечеря от полковник Тюбайчев. Сигурно са били заедно на лов. Но това може само да ви убеди в мнението ми. Вашият Причард или както там му е името, сигурно би си извадил заключение, че тук се плетат бог знае какви интриги. А какво по-невинно от това един офицер да си вземе отпуск и да отиде на лов? Тук има мечки, дори тигри. Едно от най-добрите места за лов в Азия. А и ако Тюбайчев мислеше, че в това има нещо странно, едва ли щеше да ги покани на вечеря.

— Мисля, че сте прав — съгласи се Артър.

— Не, не от японците — продължи Браун, — а от местните бандити трябва да се тревожим. Има една банда от недоволни китайски офицери, които миналата Коледа създадоха проблеми на гарнизона в Черните хълмове. Дебнели търговските кервани, които пътуват за Цицихар. Били много добре въоръжени с модерни пушки, минохвъргачки и какво ли още не. Тюбайчев трябваше да извика подкрепления и самият той ръководеше похода към Черните хълмове. Но не ги откриха. Навярно са минали през гората и сега са вече в Монголия. Напоследък е по-спокойно.

Докато говореше, той се взираше пред себе си. После се усмихна към Артър с щастлива усмивка.

— Ето я пред нас. Виждате ли я?

През дърветата Артър видя малко възвишение, върху което проблясваха зелени покриви. Островърхата кула на църквата изглеждаше толкова не на място в китайската провинция, колкото пагода в английско село.

— Това е нашата мисия — гордо каза Браун. — Виждате ли църквата? В готически стил е. Лично я проектирах. Красива е, нали? Ако господин Лю не възразява, ще спрем при болницата и ще ви запозная със семейство Еъртън. Не се тревожете, после ще дойда в града с вас и ще се уверя, че в хотела са ви настанили добре.

Семейство Еъртън не беше в болницата. Чжан Ерхао, за когото Браун беше казал, че е бил Боксьор, ги посрещна на портата на спретнатия тухлен комплекс от двуетажни сгради — плочите на покривите можеше да са и китайски, но здравите функционални постройки напомниха на Артър за жилищата, които беше виждал в Брадфорд. Той се чувстваше малко неловко в присъствието на този мъж със сива плитка, който се усмихваше сервилно. Чудеше се с какво ли е предал семейство Еъртън. Браун обаче беше спокоен. Казаха им, че Ей Дън дайфу е отишъл на посещение в католическия приют в Шишан, а Ей Дън тайтай е в църквата на хълма.

— Хайде, да отидем там — каза Браун. — Сигурно е на гробището. Обича да се грижи за гробовете. Все едно е мемориал на мъчениците.

— Мемориал на мъчениците?

— Да, не ви ли казах? Там са заровени всички жертви от клането в Шишан или онова, което намерихме от тях. Хайде, ще ви покажа. Там са гробовете и на вашите колеги — Деламер и Кабът.

Артър нервно последва Браун по каменистата пътека, която водеше към върха на хълма.

— Забравих да ви предупредя за госпожа Еъртън, искам да кажа Нели — каза Браун през рамо. — Отначало може да ви се стори малко властна. Такъв й е маниерът, но не се притеснявайте. Има златно сърце. Ние сме големи приятели — добави той.

Близо до църквата, зад метална ограда имаше малка градинка, обградена от наскоро засадени ясени. В нея Артър видя спретнатите редици на надгробните плочи от двете страни на чистата алея. Нарциси цъфтяха в изобилие между гробовете. Лехите, които ограждаха пътеката, още бяха голи и той осъзна, че в този северен край пролетта идва по-късно. Лъхнаха го спокойствие и тишина като в двора на английска провинциална църква.

Градината му се стори празна, но след миг видя висока жена с посивяла коса и сламена шапка, която се изправи иззад един от гробовете. В една ръка държеше градинска ножица, а в другата наръч току-що отрязани бурени.