Кон Игълдън - Завоевателят

— Не разбирам — отчаяно рече Бату.

— Не разбираш, защото си твърде млад — сви рамене Субодай. Бату чу как старецът тихо въздъхна. — Нищо чудно в тази долина да има кости на мъже и жени, които някога са се смятали за важни. Ние мислим ли за тях? Споделяме ли страховете и мечтите им? Разбира се, че не. Те са нищо за живите и не знаем дори имената им. Навремето си мислех, че би ми се искало да не ме забравят, да споменават името ми и след хиляда години, но вече не ме е грижа дали ще го правят, защото ще бъда прах и дух. Може би само прах, но все се надявам и за духа. Когато натрупаш години, ще разбереш, че единственото нещо, което има значение, единственото е , че си имал храброст и чест. Изгуби тях и няма да умреш по-бързо, но ще бъдеш по-нищожен и от пръстта под краката си. Пак ще станеш прах, но ще си пропилял краткото си време на светло. Баща ти се провали, вярно, но той беше силен и се опита да направи добро за хората си. Не пропиля живота си. Това е всичко, на което можеш да се надяваш.

Дългата реч като че ли измори стареца. Той прочисти гърлото си и се изхрачи небрежно на земята.

— Не можеш да пребъдеш на този свят. Тези планини ще си останат тук след мен, както и след теб.

Бату дълго мълча, преди да заговори отново:

— Така и не го познавам. Баща си. Дори не съм го виждал.

— Аз пък съжалявам, че съм се срещнал с него — отвърна Субодай. — Така разбирам честта, момче. Едва след като я изгубиш, разбираш колко е ценна, но вече е твърде късно.

— Ти си човек на честта, ако изобщо разбирам нещо.

— Може би съм бил някога, но трябваше да откажа онази заповед на дядо ти. Да убие собствения си син? Беше лудост, но аз бях млад и благоговеех пред него. Трябваше да замина и изобщо да не търся Джучи в руските равнини. Ти не би ме разбрал. Убивал ли си човек?

— Много добре знаеш, че съм убивал!

— Не в битка. Отблизо, бавно, когато можеш да погледнеш в очите му.

Бату бавно кимна. Субодай едва различи движението и изсумтя.

— Прав ли беше да го направиш? Да му отнемеш всички години, които е имал да живее?

— Да. Поне тогава смятах така — отвърна смутено Бату.

— Още си твърде млад. Навремето си мислех, че мога да направя от грешката си нещо добро. Че вината ми ще бъде силата, която да ме направи по-добър от другите. В силните си години си мислех, че ще се поуча от нея, но каквото и да правех, тя винаги си беше тук. Не можех да върна нещата, Бату. Не можех да залича греха си. Чувал ли си тази дума? Християните говорят за черно петно върху душата. Много уместно.

— Казват също, че петното може да се махне с изповед.

— Не, това не е вярно. Що за човек ще съм, ако можех просто да изтрия простъпките си с приказки? Човек трябва да живее с грешките си и да продължи напред. Може би това е неговото наказание.

Субодай се изсмя, когато си припомни стар спомен.

— Знаеш ли, дядо ти просто забравяше лошите си дни, сякаш изобщо не ги е имало. Навремето му завиждах. И сега понякога му завиждам.

Видя, че Бату го гледа, и въздъхна.

— Просто си пази думата, момче. Това е единственият съвет, който имам за теб.

Повя вятър и Субодай потръпна.

— Ако си ти, Чингис, не ме интересува — промърмори той толкова тихо, че Бату едва различи думите му. — Момчето може да се грижи за себе си.

Загърна дела си.

— Вече е твърде късно да се връщаш при хората си — каза той с по-висок глас. — Добре си дошъл в дома ми, утре ще те изпратя след закуска. Идваш ли?

Не изчака отговор. Луната се издигаше над хоризонта, а Бату гледаше как старецът се връща към гера си. Беше доволен, че е дошъл, и вече мислеше, че знае какво трябва да направи.

Ям станцията беше изненадваща гледка — постройка насред нищото. Разположена на триста мили северно от Каракорум, тя имаше една-единствена цел — да бъде брънка от съобщителната верига, простираща се чак до земите на Дзин, до Русия на запад и до Кабул на юг. По същия маршрут пътуваха и бавните каруци с продоволствия и оборудване, така че станцията процъфтяваше. Там, където някога имаше само един гер и няколко резервни коня, сега се издигаше сграда от сив камък с червен керемиден покрив. Все така я заобикаляха гери, най-вероятно за семействата на ездачите и неколцината осакатени войници, които бяха останали да живеят тук. Бату се запита разсеяно дали един ден станцията няма да се превърне в село насред пустошта. Ям ездачите не можеха да се местят според сезона, както бяха правили предците им.

Беше избягвал пътните станции при пътуването от новите си земи насам. Само видът на тумана му беше достатъчен някой вестоносец да препусне в галоп по веригата. Никой не пътуваше по-бързо от ям ездачите през суровия терен и новината за идването му щеше да стигне много преди него до Каракорум. Дори за това съобщение бе оставил воините си в една гора от борове и брези, твърде далеч, за да бъдат открити. Беше препуснал напред само с двама съгледвачи, докато не стигнаха до един хребет, където можеше да върже коня си и да ги прати нататък без него.