Кон Игълдън - Завоевателят

Приближи бавно — знаеше, че не е добра идея да изненадва Субодай. Не бяха точно приятели, макар че уважението му само се беше увеличило през годините след Великия поход. Въпреки това Бату се нуждаеше от съвета на онзи, който вече не участваше в игрите на властта и на чиято дума можеше да се довери.

Още беше далеч, когато чу лай на куче. Сърцето му се сви при вида на огромната хрътка, която излезе зад гера, спря и надигна глава. Бату по принцип не обичаше кучета, а това беше грамадно и черно. Извика: „Нохой хор!“ , за да предупреди да задържат звяра, но Субодай или жена му не се виждаха никъде. Кучето подуши въздуха, като въртеше глава. Погледна към него през равния участък, изръмжа и се хвърли напред. Кожата на муцуната му се изтегли назад, оголвайки бели зъби и очи. Докато звярът приближаваше, ръката на Бату посегна към лъка, но не го взе. Шансовете му за приятелско посрещане щяха да намалеят, ако убиеше кучето на Субодай.

Понито му изтанцува настрани и Бату изкрещя диво на кучето, като опитваше различни команди. Огромното животно продължаваше да напада и Бату се принуди да смушка коня и да препусне в голям кръг, следван от кучето. Виждаше избилата на устата му пяна, докато звярът ръмжеше и виеше при вида на опитващия се да избяга натрапник.

С крайчеца на окото си Бату видя от гера да излиза жена. Окаяното му положение явно я забавляваше и тя се преви на две от смях. На него пък не му оставаше друго, освен да препуска в кръг, като се мъчи да избегне щракащите челюсти.

— Нохой хор! — извика отново той към жената и тя се изправи и го погледна, наклонила глава настрани. След малко сви рамене, пъхна пръсти в уста и рязко изсвири два пъти. Кучето незабавно легна в тревата, но тъмните му очи не се откъсваха нито за миг от конника, дръзнал да навлезе на негова територия.

— Стой — каза му Бату, като го заобиколи отдалеч. Никога не беше виждал толкова грамадно куче и се чудеше къде ли го е намерил Субодай. Звярът го наблюдаваше и Бату нито за миг не отклони вниманието си от него, докато се спешаваше бавно, стараейки се да не прави резки движения.

— Търся орлок Субодай — каза той.

Чуваше басовото ръмжене зад себе си и едва се сдържаше да не се озърне през рамо. Жената го изгледа и на лицето й заигра подобие на усмивка.

— Може пък да не иска да те види, безименни — жизнерадостно отвърна тя.

Бату се изчерви.

— Познава ме добре. Бях с него на запад. Името ми е Бату, син на Джучи.

През лицето на жената пробяга сянка, сякаш беше чувала неведнъж това име. Вгледа се изпитателно в очите му.

— Ако съм на твое място, не бих докоснала оръжието. Кучето ще ти разкъса гръкляна.

— Не съм дошъл да си отмъщавам — каза Бату. — Намерих мир преди много време.

— Радвам се, че поне един от двама ви е успял — отвърна тя. Погледът й се стрелна някъде покрай него и Бату се обърна.

Убеден беше, че хрътката се промъква към него. Вместо това видя Субодай, който водеше коня си пеша от рехавата редица дървета недалеч от гера. Бату се изненада от залялата го вълна на облекчение. Някога беше мразил този човек, но пък тогава мразеше мнозина. С времето се беше научил да го уважава. Той не изследваше особено старателно чувствата си, но в много отношения приемаше Субодай като баща. Не че някога би признал подобно нещо. Просто да види Субодай жив и както изглеждаше, здрав, беше като слънчев лъч в помраченото му в момента настроение. Нищо не изглеждаше чак толкова трудно, ако Субодай е до теб. Стига да е до теб, разбира се. Бату все още не знаеше как точно ще бъде приет.

Всички тези мисли преминаха бързо през главата му, докато Субодай приближаваше. Старецът подсвирна на кучето и Бату загледа как свирепият звяр скача и тича към него, внезапно изпълнен с радостния ентусиазъм на пале, клатещо цялото си тяло, вместо да размахва само късия остатък от опашката си. Субодай вървеше, увил небрежно повода около едната си ръка, а с другата чешеше кучето по главата. Не се усмихна, когато погледът му се премести от Бату към жена му.

— Предложи ли му чай?

— Още не — отвърна тя. — Реших да оставя това на теб.

— Добре. Тогава си върви по пътя, Бату. Нямам какво да говоря с теб.

Бату изчака, но за Субодай разговорът явно беше приключил. Старецът мина покрай него, като цъкаше с език, за да накара кучето да го следва.

— Изминах много път да те видя, орлок — рече Бату.

— Тези титли са минало — кратко отвърна Субодай през рамо. — Вече съм обикновен човек.