Кон Игълдън - Завоевателят

Усети го как се стяга при споменаването на името, което му беше станало омразно.

— Бъди спокоен, Гуюк. Бату е просто човек и не е напуснал земите, които му бяха дадени. След време принцовете, които се обърнат към него, ще видят, че е доволен да бъде господар на русите и че няма амбиции за Каракорум. Тогава ще се обърнат към теб да ги поведеш. Обещавам ти, синко. Никой друг няма да стане хан, докато съм жива. Само ти.

Той се дръпна и погледна надолу към лицето й. Торогене видя, че очите му са зачервени.

— Още колко, майко? Не мога да чакам вечно.

— Изпратих отново пратеници до лагера на Бату. Обещах му, че ще признаеш земите и титлите му, докато е жив и за следващите поколения.

Лицето на Гуюк се изкриви от гняв.

— Не ги признавам! Волята на баща ми не е написана на небето! Нима трябва да оставя човек като Бату да броди свободен по границите ми? Да се тъпче богато с храна и да язди спокойно бели кобили? Нима трябва да оставя воините от Златната му орда да затлъстеят и да си народят деца, докато аз воювам без тях? Не, майко. Бату или ще признае властта ми, или ще бъде унищожен.

Торогене го зашлеви. Ударът беше силен и главата му отлетя настрани. Бузата му почервеня и Гуюк погледна майка си зашеметен.

— Точно затова ти казах да не увещаваш сам принцовете, Гуюк. Казах ти да ми се довериш. Слушай. И чуй със сърцето и главата си, не само с ушите. Щом станеш хан, ще имаш цялата власт, всички войски. Думата ти ще бъде закон. В този ден обещанията, които съм направила от твое име, ще бъдат прах, ако решиш да не им обърнеш внимание. Сега разбираш ли?

Макар да бяха сами, тя засъска тихо, за да не ги чуят:

— Бих обещала на Бату и безсмъртие, ако това може да го накара да дойде на събора. Вече две години намира извинения да не дойде в Каракорум. Не смее да ми откаже открито, а ми праща измислици за болежки или наранявания, които му пречели да пътува. А през цялото време следи да види какво ще стане в Белия град. Той е умен, Гуюк, никога не го забравяй. Синовете на Сорхатани нямат и половината от неговата амбиция.

— Тогава се пазариш със змия, майко. Внимавай да не те ухапе.

Торогене се усмихна.

— Всяко нещо и всеки човек си има цена, синко. Просто трябва да разбера неговата.

— Можеше да се обърнеш към мен за съвет — докачливо рече Гуюк. — Познавам добре Бату. Ти не си яздила на запад с него.

Торогене тихо цъкна с език.

— Не е нужно да си в течение на всичко, Гуюк. Достатъчно е да знаеш, че ако се съгласи, Бату ще дойде за събора през лятото. Ако приеме предложението, зад нас ще застанат достатъчно принцове, за да те направят хан. Сега разбираш ли защо не биваше да действаш на своя глава? Разбираш ли кое те поставя в опасност? Какво е животът на глава на семейство в сравнение с това?

— Съжалявам — отвърна Гуюк и сведе глава. — Не си ме държала в течение и бях ядосан. Трябваше да ме включиш в плановете си. Но сега вече знам повече и мога да ти помогна.

Торогене изгледа замислено сина си с всичките му слабости и недостатъци. Въпреки това го обичаше повече от града около тях, повече от собствения си живот.

— Имай вяра в майка си — рече тя. — Ти ще бъдеш ханът. Обещай ми, че няма да има други окървавени дрехи за горене. Че няма да има повече грешки.

— Обещавам — отвърна Гуюк, а умът му вече се беше насочил към промените, които щеше да направи, когато стане хан. Майка му го познаваше твърде добре, за да се чувства удобно край нея. Щеше да й намери някаква малка къща далеч от града, където да изживее последните си дни. Усмихна се при мисълта и сърцето на Торогене подскочи от радост, когато видя отново малкото момче, което бе някога синът й.

Бату си подсвиркваше, докато се носеше в тръс през зеленото поле към малкия гер в гънките между хълмовете. Очите му непрекъснато шареха за съгледвачи. Не беше обявил за посещението си в родината на монголския народ, а можеше да посочи някои, които биха проявили голям интерес към присъствието му там. Сорхатани бе наследила родното място на Чингис хан от съпруга си преди години. Беше върнала туманите обратно в степите — десетки хиляди семейства, които искаха единствено да живеят по начина, по който бяха живели винаги — на открито, в сянката на планините.

Нищо не будеше подозрение около гера на Субодай. Старецът се беше оттеглил без никакви привилегии на властта, като отхвърли всички почести, които се бе опитала да му натрапи Торогене. Бату беше доволен, че го е намерил, макар че старият орлок не се местеше толкова много, колкото някои други. Нямаше голямо стадо, което да се нуждае от нови пасища на всеки няколко месеца. Докато приближаваше, Бату успя да различи само няколко дузини овце и кози, които свободно пасяха наоколо. Субодай си беше избрал хубаво място покрай един поток, на стара заливна тераса, изгладена и изравнена от хилядолетията. Слънцето блестеше ярко и Бату откри, че отново се възхищава на стареца. Субодай беше командвал най-голямата войска на народа, повече от сто хиляди воини, стигнали с бой чак до северните хълмове на Италия. Ако смъртта на хана не ги беше накарала да се приберат у дома, сигурно щяха да изградят империя от море до море. Бату се намръщи на спомените и изпита срам, че навремето беше злорадствал над неуспеха на стареца. По онова време си мислеше, че неговото поколение може да загърби дребнавата политика и караниците, които опетняваха света, който познаваше.