Кон Игълдън - Завоевателят

— Разбира се! Беше мъж на честта — с лекота се съгласи Гуюк. Искаше Охир на своя страна, а празните комплименти не вредяха никому. Пое дълбоко дъх. — Именно баща ти е една от причините да те поканя да ми гостуваш. Онзи клон на родовете следва твоята дума, нали така, Охир?

Охир се извърна и се загледа навън през прозореца. Дъждът още барабанеше по широкия перваз, сякаш нямаше намерение никога да спира. Беше облечен в прост дел върху туниката и гамашите. Ботушите му бяха износени и без украшения. Дори шапката му не подхождаше на разкоша в двореца. Изцапана с мас от косата му, тя спокойно можеше да принадлежи и на някой прост пастир.

Той внимателно постави чашата си на каменния под. Лицето му излъчваше сила, която напомняше на Гуюк за покойния му баща.

— Знам какво искаш, Гуюк. Казах на хората на майка ти същото, когато дойдоха при мен с дарове. На събора ще гласувам с останалите. Не преди тях. Няма да позволя да ми вадят душата или да давам обещания. Опитах се да го кажа ясно на всеки, който ме е питал.

— Значи няма да положиш клетва пред сина на самия хан? — Гласът на Гуюк беше станал груб. Червеното вино изби на бузите му и Охир се поколеба от този знак. Другарите на Гуюк се размърдаха около него като кучета, разтревожени от някаква заплаха.

— Не съм казал това — внимателно отвърна Охир. Чувстваше се все по-неприятно в тази компания и реши да се маха колкото може по-бързо. Когато Гуюк не отговори, той продължи, за да обясни: — Майка ти управляваше добре като регент. Никой не може да отрече, че задържа народа като едно цяло, докато при друг можеше да се разпадне.

— Една жена не бива да управлява народа на Чингис — рязко отвърна Гуюк.

— Може би. Макар че тя го направи, при това добре. Планините не се срутиха — усмихна се на собствените си думи Охир. — Съгласен съм, че рано или късно трябва да има хан, но такъв, който да обедини всички. Не бива да има борба за власт, Гуюк, както имаше между баща ти и брат му. Държавата е твърде млада, за да преживее една война между принцове. Когато се появи само един, който е предпочитан, ще дам гласа си за него.

Гуюк почти се изправи от мястото си, като едва се сдържаше. Да го наставляват, сякаш не разбира нищо ! Сякаш не беше прекарал цели две години в безсилно очакване!

Охир го наблюдаваше и сведе глава пред онова, което видя. Отново погледна крадешком останалите в залата. Четирима. Той беше невъоръжен след грижливата проверка на входа. Беше сериозен млад мъж и не се чувстваше удобно сред другарите на Гуюк. Гледаха го особено, точно както тигър би гледал вързана коза.

Гуюк бавно се изправи и пристъпи към каната на пода. Вдигна я, като преценяваше тежестта й.

— Намираш се в града на баща ми, в неговия дом, Охир — рече той. — Аз съм първородният син на Угедай хан. Аз съм внук на великия хан, а ти не ми даваш клетвата си, сякаш се пазарим за някаква кобила.

Протегна каната, но Охир постави длан върху чашата си и поклати глава. По-младият мъж бе видимо нервен, че Гуюк стои пред него, но въпреки това отказа да бъде сплашван и гласът му прозвуча твърдо:

— Моят баща служеше вярно на твоя, Гуюк. Аз също съм внук на Чингис, макар че няма да бъда хан. Има обаче и други. Байдур на запад…

— Който управлява свои земи и няма претенции тук — озъби се Гуюк.

Охир се поколеба, след което продължи:

— Ако беше посочен от баща си, всичко щеше да бъде много по-лесно, приятелю. Половината принцове вече щяха да са положили клетвата си.

— Това е остаряла повеля — рече Гуюк. Гласът му стана едва доловимо по-дълбок, а зениците му се разшириха, сякаш виждаха само тъма. Дишането му се ускори.

— А също и Бату, най-старият от потомците — продължи Охир с все по-напрегнат глас. — Или дори Монгке, най-големият син на Толуй. Има други претенденти, Гуюк. Не можеш да очакваш…

Гуюк вдигна каменната кана. Кокалчетата му бяха побелели от стискането на тежката дръжка. Охир уплашено погледна нагоре.

— Очаквам вярност! — изкрещя Гуюк. Стовари с огромна сила каната върху Охир, като улучи главата му отстрани. Кръвта бликна от зейналата рана над очите на младия мъж и той вдигна ръце, за да се предпази от нови удари. Гуюк стъпи на ниския диван, за да го задържи. Отново стовари каната. От втория удар каменният съд се спука и Охир извика за помощ.

— Гуюк! — с ужас възкликна един от другарите му.

Всички бяха наскачали на крака, но не смееха да се намесят. Двамата мъже на дивана се бореха. Ръката на Охир се добра до гърлото на Гуюк. Пръстите му бяха хлъзгави от кръвта и той не можеше да задържи хватката си, а каната се стоварваше отново и отново, докато внезапно не се пръсна и Гуюк се оказа стиснал само дръжката с назъбените остри ръбове. Дишаше тежко, възбудено. Със свободната си ръка изтри кръв от бузата си.