Кон Игълдън - Завоевателят

— На кого би могла да се довериш, когато ханът се върне разярен и започне да търси виновника? Слугите могат да се купят, но ще се пречупят и ще проговорят.

Замълча за момент и погледът му се зарея нанякъде.

— Може да бъде направено от човек, готов да използва конете на ям станциите, без да е един от ездачите. Няма друг начин да се предупреди навреме Бату. Стига да си сигурна, че наистина го искаш.

— Той трябваше да е ханът, Кублай — рече тя.

Синът й така стисна ръката й, че я заболя.

— Майко, не бива да казваш подобно нещо дори на мен. Дворецът вече не е безопасно място.

— Именно, Кублай. Вече навсякъде има шпиони. Само преди година нямаше да ми се налага да си меря думите, в случай че някакъв парфюмиран придворен се втурне да шепне в ухото на господаря си. Ханът отпрати Торогене. Аз също няма да се задържа още дълго, особено щом ме следи. Нека му попреча в това, синко. Искам да го направя.

— Аз ще отнеса съобщението — каза той. — Няма да има нищо писано.

Беше очаквал от нея да възрази, но тя разбираше, че няма кой друг да го направи, така че кимна и отстъпи назад. Очите й блестяха от гордост.

— Добре тогава, Кублай — каза тя с нормален глас. — Излез в степта и ги гледай как заминават. Разкажи ми, когато се върнеш довечера. Искам да знам всичко.

Подслушваните не биха чули нищо тревожно, макар и двамата да знаеха, че той няма да се върне.

— Монгке трябва да е с хана — рече той. — Страшно му завиждам.

— Той е орлокът на хана, най-верният му човек — отвърна тя. Не беше нужно да изрича предупреждението. Монгке не биваше да научи, че се опитват да спасят Бату. Подобна тайна не можеше да се разкрие пред най-големия брат.

Гуюк знаеше, че представлява чудесна гледка на коня си — бял жребец от ханския табун, който бе наследил. Въпреки среднощните пиршества с вино и обилна храна, младостта го поддържаше слаб и изгаряше всичко излишно. Не беше взел огромния обоз каруци и материали, нужен на войската за дълга кампания, за да поддържа мита за учения в планините колкото се може по-дълго. Въпреки това всеки от воините имаше два или три резервни коня. Благодарение на тях Гуюк бе осигурил достатъчно продоволствия и удобства, които да направят отпътуването удоволствие вместо неприятна задача.

Не бе трудно да си представи как дядо му е препускал през същите земи със съгледвачи отпред и войската зад него. Самият Гуюк имаше спомени за Великия поход на запад със Субодай, почти изпитваше носталгия по онова време и се радваше, че отново е с войската. Вярно, потеглиха късно сутринта вместо по зазоряване, тъй като му трябваше време, за да спре главоболието и стомахът му да се успокои. Яздеше с кървясали очи, но физическото усилие прочисти главата му и не след дълго отново изпитваше глад. Докосна кръста си и с ужас напипа първите гънки тлъстина там. Не се съмняваше, че изминаването на две хиляди мили ще го върне във форма и ще стегне мускулите на корема.

Настроението му се вгорчи, докато оглеждаше степите отпред. Трябваше да бъде дискретен, макар понякога да си мислеше, че всичките му военачалници знаят тайните му. Въпреки това не беше напълно откровен, колкото и да му се искаше. Монгке не беше много далеч отзад с туманите, а в неговото сериозно, сякаш непознаващо усмивката лице Гуюк виждаше всички останали, които биха го осъдили заради апетитите му. Помисли си отново за майката на Монгке, онази усмихната лисица, която бе въртяла баща му на пръста си. Гуюк искаше да се отърве от нея, но не можеше да пропъди просто така майката на толкова високопоставен човек. Умът му заработи, докато яздеше, потъна във фантазии, в които можеше да прошепне желанието си на някой доверен воин и Сорхатани просто да изчезне. Имаше такива, които щяха да изпълнят безпрекословно думата на хана, макар това да би струвало собствения им живот. Това бе опияняваща власт, но въпреки всичко той беше предпазлив. Правеше всичко по силите си да си мери приказките, докато напрежението не станеше непоносимо.

Рязко излезе от унеса си, когато чу рева на бойните рогове отляво. Обърна се и видя два тумана да се носят устремно с пики, както бяха правили вече дузина пъти от сутринта. Туманите препуснаха две-три мили, после оставиха конете си да пасат, докато останалите ги настигнат. Това бе публичното лице на маневрите му и не можеше да се оплаква, че трясъкът и виковете го дразнят. Всеки път, когато спираха, хиляди воини издигаха мишени и се упражняваха в стрелба от галоп, като пускаха и събираха безброй стрели. Изглеждаха внушително и отначало Гуюк бе обхванат от радостна тръпка, че командва подобна сила. След първата седмица обаче започна да му писва, макар понякога да си представяше Бату, завързан за някоя от мишените.