Кон Игълдън - Завоевателят

— Казах да спрете — тихо рече Сорхатани. — Или ще ме събориш на земята, за да се добереш до брат си? Нима вече не слушаш майка си?

Очите на Монгке започнаха да се проясняват. Погледна надолу към нея, после отново към Кублай, който стоеше готов да посрещне атаката. Устата на Монгке се изкриви презрително, когато позна дзинската бойна поза, преподавана на момчетата от стария съветник на хана. Ръката му пусна яката, а Сорхатани сложи длан на бузата му, настоявайки за вниманието му.

— Няма да се биете, Монгке. Всички вие сте мои синове. Що за пример ще дадете с това на Хулегу и Арик-Боке? Виж как ви гледат.

Твърдият поглед на Монгке се плъзна към братята му, които стояха с увиснали ченета. Той изпъшка отново и най-сетне се овладя и отстъпи назад.

— Гуюк ще бъде хан — рече той. Гласът му бе дрезгав, но се чуваше ясно. — Баща му управлява добре, а майка му запази държавата като едно цяло. За никого другиго не може да се каже същото. Ти си глупакът, Кублай, ако мислиш, че някой друг трябва да поведе народа.

Кублай предпочете да не отговаря. Брат му беше като побеснял бик и не си знаеше силата. Не искаше да го влудява отново. Вместо това сви рамене и се отдалечи. Веднага щом се махна, Монгке се отпусна и едва не падна. Опита се да се изправи, но болката минаваше на вълни от слабините към стомаха му и от нея му се гадеше. Само присъствието на майка му го спираше да се превие и да зареве като малко дете.

— Понякога се отчайвам — тъжно рече Сорхатани. — Да не мислиш, че ще живея вечно? Ще дойде време, когато ще ти останат само братята ти, Монгке. Те ще са единствените хора, на които ще можеш да се довериш безусловно.

— Държи се и се облича като дзинска курва — изтърси Монгке. — Как мога да се доверя на подобен човек?

— Кублай е твой брат, твоя кръв. Баща ти е в него, Монгке, също като в теб.

— Предизвиква ме при всеки удобен момент. Не съм глупак, майко, само защото не зная двайсетте и седем стъпки на безсмислените му дзински ритуали.

— Разбира се, че не си глупак! Двамата се познавате достатъчно добре, за да се нараните дълбоко, когато сте ядосани, това е всичко. Довечера ще вечеряте заедно и ще вдигнете чаша айраг. Ще бъдете отново приятели. Заради майка си.

Монгке се намръщи, но не отговори, така че тя продължи:

— Защото ми е болно да мисля за синовете си, които така враждуват един с друг. Ще реша, че съм се провалила като майка. Сдобри се с него, Монгке, ако изобщо те е грижа за мен.

— Разбира се, че ме е грижа — отвърна той. Знаеше много добре, че тя го манипулира, но въпреки това отстъпи. — Добре, но можеш да му кажеш…

— Никакви закани и заплахи, Монгке. Ако ме обичаш, ще сключиш мир с него. След няколко дни или седмици ще имаш хана, когото искаш. Кублай може само да преклони глава пред тази необходимост. Бъди достоен в победата си.

Изражението на Монгке се отпусна, когато се замисли над думите й. Можеше да прояви великодушие.

— Обвинява мен за издигането на Гуюк — промърмори той.

— А други мъже ще те почетат. Когато Гуюк стане хан, несъмнено ще те награди като първия, застанал под знамето му. Помисли си за това следващия път, когато двамата с Кублай се дърлите като малки деца.

Монгке се усмихна и потръпна леко от болката в слабините, която премина в тъпо парене.

— Добре, майко. Ще стане твоето, както винаги.

— Добре. А сега ще ми покажеш ли къде е герът ми? Май все пак съм уморена.

Ям ездачът беше покрит с прах. Докато следваше слугата през коридорите на двореца, усещаше тежестта й във всяка гънка и шев на дрехите си, дори по кожата си. Леко се препъна на един ъгъл — умората най-сетне бе взела връх. Беше препускал здравата целия ден и кръстът го болеше. Запита се дали ще му позволят да се измие в някоя от баните на двореца. В продължение на няколко крачки се поглези с фантазията за гореща вода и млади слугини, които го изсушават с кърпи, но това щеше да си остане фантазия. Пред ездачите от ям станциите се отваряха всички врати. Ако кажеха, че имат лично съобщение за самия хан, щяха да бъдат допуснати до него дори в разгара на битка. В същото време обаче ездачът бе сигурен, че вечерта ще се изкъпе в реката, преди да се разположи на оскъден лагер с мъничък огън. Ям ездачите не носеха шатри, малки гери или каквото и да било, което би ги забавило. Щеше да лежи по гръб под звездите, прибрал ръце в широките ръкави на дела си. След двайсетина години ставите щяха да го болят през влажните дни, обещаваха му старите ездачи. Лично той тайно смяташе, че подобно нещо няма да му се случи. Беше млад и в отлична форма, животът се бе ширнал пред него. При пътуванията си бе видял достатъчно, за да знае за какви неща жадуват хората. Само след няколко години може би щеше да спести достатъчно, за да се включи в някой керван до Бухара. Нямаше да има възпалени стави. Щеше да натрупа богатство. Потръпна леко и погледна към засводения таван над главата си. Не мечтаеше за дворец. Може би някоя къща в града можеше да му допадне, с жена, която да му готви, няколко деца и конюшня с добри коне, с които да тренира синовете си за ям станциите. Животът не беше лош.