Бен Кейн - Ханибал - Врагът на Рим

— С кръв — изръмжа той и вдигна ръка към ръцете на братята си.

Тримата размениха свирепи вълчи усмивки.

„Точно това сме ние — с гордост си помисли Ханон. — Картагенски вълци, дошли да гонят и разкъсват тлъстите римски овце по пасищата им. Нека фермерите в Италия треперят в леглата си, защото няма да оставим нито едно кътче на земите им недокоснато“.

Основният спомен на Квинт от язденето до Плаценция беше ужасният студ. Вятърът продължаваше да духа от север на силни пориви, които заплашваха да изхвърлят непредпазливия конник от коня му. Макар да не успя да направи това с Квинт, ледените му пръсти преминаваха през всичките му дрехи. Отначало Квинт се беше сгрял от препускането и тръпката на гонитбата, а по-късно страхът продължаваше да кара сърцето му да бие бясно. Сега имаше чувството, че подгизналите му от пот дрехи замръзват по тялото му. Разбира се, всички останали бяха в същото положение, така че той стисна зъби и продължи напред. След всичко, през което бяха преминали, беше най-добре да мълчи.

Потънали в личните си светове на мъка, двайсетимата събрани от Фабриций конници просто го следваха натам, накъдето ги водеше. Превити върху конете, изгубили шлемовете си и увити в наметала, те представляваха жалка гледка. Сякаш знаеха, че Ханибал е спечелил битката. А в действителност не беше така, помисли си Квинт. Сражението още бушуваше, когато те бяха побягнали. Трудно беше обаче да си представи как Лонг би могъл да победи, след като фланговете му са оголени.

Чувстваше се страхливец, но страхът му постепенно утихна дотолкова, че да се замисли отново за бой. На няколко пъти забърза към началото на малката им колона с намерението да възрази на решението на баща си.

Фабриций обаче не беше в настроение за разговори.

— Затваряй си устата — озъби се той, когато Квинт му предложи да обърнат назад. — Какво разбираш от тактика?

След малко Квинт опита отново. Този път Фабриций го изслуша.

— След като кавалерията е разбита и разпиляна, е невъзможно да се събере и да се върне в битката. Нали беше там! Видя ги как бягат, видя колко трудно успях да събера тези хора, за да ме последват извън бойното поле. Нима си мислиш, че в това време и в този час от деня ще се обърнат, за да се изправят отново срещу иберийците и галите? — Изгледа свирепо Квинт, който поклати глава. — В такъв случай какво искаш да направим ние с теб? Да се самоубием, като атакуваме сами врага ли? Какъв е проклетият смисъл от това? И не ми минавай с изтърканото „да умреш с чест“. Няма никаква чест в умирането като глупак!

Потресен от гнева на баща си, Квинт наведе глава. Сега, освен като страхливец се чувстваше и като пълен идиот.

Дълго след това яздиха мълчаливо.

Фортуна най-сетне протегна ръка на конниците и ги отведе на място, където реката можеше да се премине. Когато стигнаха отсрещния бряг, вече почти се беше стъмнило. Квинт никога през живота си не се беше чувствал по-окаяно. Погледна в сгъстяващия се сумрак над бързо течащата вода. Отново беше завалял сняг — безброй малки бели пеперуди, които замъгляваха зрението му още повече. Сцената беше толкова мирна и тиха. Сякаш бойното поле никога не бе съществувало.

— Квинт. — Този път тонът на Фабриций беше по-мек. — Хайде. До Плаценция остава още много път.

Квинт обърна гръб на Требия. И осъзна, че в известен смисъл обръща гръб и на Ханон и приятелството им. Последва баща си. Чувстваше се празен.

След около час стигнаха до Плаценция. Квинт никога не беше изпитвал такава радост от вида на градски стени и от вика на страж. Уплашените лица по бойниците обаче бързо го откъснаха от мислите за топло място до огъня. Вестта за битката ги беше изпреварила. Въпреки страха на стражите званието на Фабриций гарантира бързото отваряне на портата. След няколко резки въпроса към командира на стражата стана ясно, че неколцина конници са стигнали до града преди тях. Според обърканите им разкази цялата римска армия била унищожена. Все още нямаше никаква вест от Лонг и пехотата, което само подхранваше страховете на войниците по стените. Фабриций се вбеси, понеже знаеше до какви последици могат да доведат подобни приказки, и настоя да види най-старшия офицер в града.

След малко Фабриций и Квинт седяха увити в одеяла и сърбаха топла супа в компанията не на друг, а на Пракс, командира на гарнизона. Останалите от групата им бяха разквартирувани другаде. Пракс, як мъж с червендалесто лице, едва се побираше в мръсните си доспехи, които определено бяха виждали подобри времена. Крачеше нервно назад-напред, докато баща и син се сгряваха при мангала. Накрая вече не можеше да сдържа тревогите си.