Бен Кейн - Ханибал - Врагът на Рим

По някакъв начин Ханон съумяваше да използва естествените прекъсвания в боя, за да си върне контрола над фалангата. Нареди на копиеносците отзад да предадат щитовете си на онези в предните редици. Същото стана и с копията, което позволи на отряда му да си върне първоначалния вид — поне отпред. Малх беше направил същото. С възстановени стени от щитове двете фаланги станаха много по-труден за преодоляване противник. Без пилумите си римляните трябваше да разчитат на гладиусите, а те бяха много по-къси от либийските копия. На изправените срещу отряда на Ханон легионери не им отне много време да осъзнаят това. Щом видяха, че хастатите и принципите от дясната им страна напредват с лекота през остатъците от галите, те предпочетоха да последват другарите си.

Изтощените войници на Ханон наблюдаваха сцената с потрес и облекчение.

А после най-неочаквано римляните изчезнаха. Колкото и да беше странно, не се обърнаха да атакуват картагенската линия в гръб. Ханон направо не можеше да повярва. Тук-там имаше отделни групи легионери, които бяха откъснати от другарите си и продължаваха да се бият, но огромното мнозинство от вражеските пехотинци беше минало през центъра на Ханибал. Те обаче не проявиха интерес към нищо друго, а продължиха на север. Лично Ханон нямаше нищо против. Хората му не бяха в състояние да предприемат преследване, което би дало някакъв резултат. Нито пък войниците на баща му. Тръбачите до Ханибал не изсвириха никаква заповед, което показваше, че генералът е на същото мнение. Подредил пехотинците си в една линия, той не разполагаше с резерви, които да изпрати в преследване на отстъпващите легионери.

Задъхан, Ханон огледа бойното поле. От съюзническата пехота нямаше и следа. Слоновете, нумидийците и лековъоръжените воини очевидно ги бяха разгромили напълно. От дясната му страна, накъдето беше обърната фалангата му, преди да бъде изблъскана от римляните, не помръдваше почти нищо. Изведнъж Ханон беше погълнат от замайващо съчетание от възторг и страх. Бяха победили, но на каква цена? Погледна оловното небе и отправи молитва от цялото си сърце. „Благодаря ви, велики Мелкарт, всевиждаща Танит и могъщи Баал Сафон, че ни помогнахте да постигнем тази победа. Бяхте милостиви, че позволихте аз и баща ми да оцелеем. Смирено ви моля да пощадите и братята ми, ако го намерите за добре“.

Пое дълбоко дъх. „Ако ли не, нека раните им да са само отпред“.

След малко видя баща си. Опръсканият с кръв Малх не каза нищо, докато приближаваха един към друг. Вместо това придърпа Ханон в желязна прегръдка, която казваше всичко. Когато най-сетне го пусна, Ханон с вълнение видя, че в очите на баща му има сълзи, също като в неговите. През последните няколко седмици Малх беше показал повече чувства, отколкото от всеки друг път след смъртта на майка му.

— Това беше тежка битка. Задържа добре фалангата си — каза Малх. — Ханибал ще научи това.

На Ханон му се стори, че ще се пръсне от гордост. Одобрението на баща му му беше десетократно по-скъпо от това на генерала.

Малх бързо върна самообладанието си.

— Има много работа за вършене. Разгърни хората си. Настъпете. Нареди им да убиват всеки римлянин, когото видят.

— Да, татко.

— И тежко ранените от нашите също — добави Малх.

Ханон примигна.

Чертите на Малх омекнаха за момент.

— Иначе смъртта им ще е много по-лоша. От измръзване, от вълци, от какво ли не. Нима не е по-добре да умрат бързо от ръцете на другарите си?

Ханон въздъхна и кимна.

— А ти?

— По-леко ранените може и да оцелеят, ако ги изнесем от бойното поле. След час обаче ще се стъмни. Трябва да побързам. — Той бутна Ханон. — Размърдай се. Оглеждай се и за Сафон и Бостар.

„Какво имаше предвид, живи или мъртви?“ — нервно се запита Ханон, докато се отдалечаваше.

Хората му отвърнаха с ентусиазъм на идеята да убият още римляни. Както можеше да се очаква, реакцията им не беше същата, когато чуха, че трябва да направят същото с другарите си. Малцина обаче възразиха, когато Ханон им обясни алтернативите. Кой би искал да умира бавно и мъчително в нощта?

Строени в дълга редица, те тръгнаха напред през бойното поле. Под краката на толкова много хора земята се беше превърнала в червена кал, която полепваше по сандалите на Ханон. Само тук-там се виждаха отделни недокоснати участъци — ослепително бели петна сняг, рязко изпъкващи сред аленото и кафявото, покриващо всичко останало. Ханон беше поразен от мащабите на ужаса. Това беше съвсем малка част от бойното поле, а на нея лежаха хиляди мъртви, ранени и умиращи войници.