Кен Фоллетт - Устоите на Земята

Том затича назад. Блъсна плешивия с тяло и го отпрати в храстите, после се обърна и замахна с чука по зелената шапка. Този беше опитал вече тежестта на инструмента, а и все още използваше само едната си ръка. Сниши се при първия замах и го избегна, после се обърна и скочи в храстите, преди Том да е успял да замахне отново.

Том се обърна и видя, че плешивият тича надолу по пътеката. Погледна в обратната посока: крадецът със свинята вече го нямаше никакъв. Задъхан, избълва мръсна богохулствена ругатня — онова прасе беше половината от спестеното това лято. Смъкна се на земята и задиша тежко.

— Набихме трима от тях! — възкликна Алфред до него.

Том го погледна.

— Да, ама ни взеха прасето.

Гневът кипна в стомаха му като вкиснал сайдер. Бяха купили прасето през пролетта, веднага щом се видяха с малко скътани пенита и го бяха угоявали през цялото лято. Угоено прасе можеше да се продаде за шейсет пенса. С няколко зелки и чувал зърно можеше да изхрани едно семейство цяла зима, да ги снабди с кожени обуща и някоя и друга кесия. Загубата му беше катастрофа.

Том изгледа сина си със завист. Алфред вече се беше съвзел от гонитбата и чакаше нетърпеливо. „Преди колко време беше, когато и аз можех да тичам като вятъра и почти не усещах ударите на сърцето си?“, запита се той. „Откакто бях на… двайсет години. Двайсет години. Сякаш беше вчера.“

Вдигна се на крака.

Отпусна ръка на широките рамене на момчето и поеха обратно по пътеката. Момчето все още беше по-ниско от баща си с една мъжка длан, но скоро щеше да го настигне, а и по-голям можеше да израсте. „Дано и умът му порасте“, помисли си Том.

— Всеки глупак може да се въвлече в свада, но умният човек знае как да се предпази от противниците си.

Алфред го погледна намръщено.

Завиха по пътеката, прецапаха застоялата вода и се заизкачваха по склона по дирята, оставена от крадеца. Докато се провираха през гъстата брезова горичка, Том се сети за Марта и гневът отново стегна корема му на възел. Разбойникът бе замахнал по нея съвсем безпричинно. Детето не представляваше никаква заплаха за него.

Ускори крачките си и след малко двамата с Алфред излязоха отново на пътя. Марта лежеше на същото място, без да е помръднала. Очите й бяха затворени и кръвта по косата й засъхваше. Агнес бе коленичила до нея, а с тях — за изненада на Том — имаше още една жена и някакво момче. Порази го мисълта, че неслучайно бе усетил по-рано през деня, че някой го наблюдава — гората като че ли гъмжеше от хора. Наведе се и отново положи длан на гърдите на Марта. Дишаше нормално.

— Скоро ще се събуди — каза с убеденост непознатата жена. — След това ще повърне. После ще е добре.

Том я погледна с любопитство. Беше коленичила над дъщеря му. Видя му се доста млада, може би с десетина години по-млада от самия него. Късата й кожена туника разкриваше жилави мургави ръце и крака. Имаше красиво лице, с тъмнокафява коса, която се сбираше на дяволски връх над челото й. За миг го жегна страстно желание. После тя отвърна на погледа му и Том се сепна: имаше напрегнати дълбоки очи с необичаен меденозлатист цвят, които придаваха нещо чародейно на цялото й лице и строителят бе убеден, че е разчела мислите му.

Извърна очи, за да прикрие смущението си и срещна погледа на Агнес. Изглеждаше сърдита.

— Къде е прасето? — попита тя.

— Имаше още двама разбойници.

— Набихме ги — намеси се Алфред. — Но онзи с прасето се измъкна.

Агнес гледаше мрачно, но си замълча.

— Можем да преместим момичето на сянка, но полека — каза непознатата.

После тя се изправи и Том разбра, че е доста мъничка, поне с една стъпка по-ниска от него. Наведе се и нежно вдигна Марта. Детското й телце беше почти безтегловно в ръцете му. Отнесе я на няколко крачки по пътя и я положи на тревата под сянката на стар дъб. Все още беше съвсем отпусната.

Алфред събираше инструментите, пръснати по пътя по време на свадата. Момчето на непознатата жена гледаше с ококорени очи и зяпнала уста, без да проговаря. Беше с около три години по-малко от Алфред и доста странно на вид дете, забеляза Том, без чувствената красота на майка си. Кожата му бе много светла, косата — оранжевочервена, а очите — сини и леко изпъкнали. Имаше напрегнато глуповатия поглед на тъпак, прецени той, от онези деца, които или умираха рано, или ставаха селски идиоти. Алфред видимо се чувстваше неловко под втренчения му поглед.

Пред очите на Том детето дръпна триона от ръката на сина му, без да каже нищо и почна да го оглежда все едно, че е нещо удивително. Алфред, възмутен от тази невежливост, го издърпа обратно и детето го пусна равнодушно.