Кен Фоллетт - Устоите на Земята

Том се втурна назад по пътя към тях. В желанието си да стигне по-бързо, ходилата му заудряха земята като копитата на уилямовия жребец. Докато бягаше, наблюдаваше станалото и сякаш гледаше стенопис, изрисуван във висока църква, защото виждаше, но нищо не можеше да направи, за да промени стореното. Нападателят несъмнено бе избягал от закона престъпник. Беше нисък набит мъж в кафява туника, босоног. За миг той погледна право към него и Том видя, че лицето му е ужасно обезобразено. Устните му бяха отрязани — сигурно като наказание за престъпление, свързано с лъжа — и сега устата му бе замръзнала в неизменна уродлива усмивка, обкръжена от сбръчкана тъкан. Ужасната гледка щеше да спре строителя на място, ако не беше проснатото телце на Марта върху земята.

Скитникът отклони погледа си от Том и погледът му се спря на прасето. Бързо се наведе, вдигна го, пъхна под мишницата си квичащото животно и хукна обратно през гъсто заплетените храсталаци, отнасяйки със себе си едничкото ценно притежание на пътуващото семейство.

След това Том се свлече на колене до Марта. Притисна широката си длан на гърдите й, усети тупкането на сърцето й, ритмично и силно, и най-лошият му страх отлетя. Но очите й бяха затворени, а по русата й коса имаше яркочервена кръв.

Миг по-късно и Агнес коленичи до него. Опипа гърдите, шията и челото на Марта, а после прониза съпруга си с мрачен поглед.

— Ще живее. Прибери онова прасе.

Том бързо смъкна чантата с инструментите си и я пусна на земята. С лявата ръка свали от колана си големия чук с желязната глава. В дясната още държеше металния прът. Виждаше утъпканите храсти, откъдето беше излязъл и накъдето бе отишъл крадецът, и чуваше квиченето на прасето сред дърветата. Запровира се през храстите.

Дирята беше лесна за следване. Престъпникът бе едър мъж, който тичаше с дърпащо се прасе под мишница, тъй че бе прорязал широка просека през гората, изпотъпкал в бягството си цветя, храсти и млади дръвчета. Том затича след него, изпълнен с дивашко желание да го докопа в ръцете си и да го пребие до смърт. Профуча през малка горичка брезови фиданки, заора надолу по някакъв склон и зашляпа през малко блато към тясната пътека. Там се спря. Крадецът можеше да е продължил наляво или надясно и вече нямаше стъпкана зеленина, която да издаде посоката. Но се заслуша и чу квиченето на прасето някъде отляво. Успя да чуе и че някой тича запъхтян през гората зад него. Сигурно беше Алфред. Тръгна след прасето.

Пътеката го поведе през падина, после зави рязко и започна да се изкачва. Вече чуваше ясно прасето. Затича задъхан нагоре — годините дишане на каменната прах бяха отслабили дробовете му. Изведнъж пътеката се изравни и той видя крадеца, едва на двайсет-трийсет крачки напред. Тичаше все едно, че дяволът го гони. Том се втурна още по-силно и започна да го настига. Ако можеше да продължи, щеше да го догони, защото човек с прасе не можеше да тича толкова бързо като човек без прасе. Но гърдите вече го заболяха. Крадецът беше на петнайсет крачки напред, после на дванайсет. Том вдигна пръта над главата си като копие. Още малко по-близо и щеше да го хвърли. Единайсет крачки, десет…

Преди прътът да излети от ръката му, зърна с крайчеца на окото си някакво мършаво лице под зелена шапка, изникнало от храстите край пътеката. Беше много късно да свие встрани. Тежка тояга се заби пред него, Том се препъна и падна в пръстта.

Беше изтървал пръта си, но още държеше чука. Превъртя се и се вдигна на коляно. Видя, че противниците му са двама: онзи със зелената шапка и един плешив, със зацапана бяла брада. Затичаха към него.

Той се дръпна настрани и замахна с чука по зелената шапка. Мъжът се сниши, но голямата желязна глава на чука се стовари върху рамото му. Изврещя от болка и се свлече на земята, стиснал ръката си като счупена. На Том не му остана време да надигне чука си за нов съкрушителен удар, защото плешивият вече налиташе към него, тъй че просто заби желязната глава в лицето му и разцепи бузата му.

Двамата мъже заотстъпваха, стиснали раните си и Том разбра, че не им е останала воля за бой. Обърна се. Крадецът продължаваше да бяга по пътеката. Том отново тръгна след него, без да обръща внимание на болката в гърдите си. Но беше изминал едва няколко крачки, когато чу зад себе си познат глас.

Алфред.

Спря и погледна през рамо.

Алфред се биеше с двамата, с юмруци и крака. Удари с юмрук по главата три-четири пъти онзи със зелената шапка, после изрита другия в пищялите. Но двамата мъже му налетяха, влязоха му в обсега, за да не може вече да бие и рита толкова силно, че да ги нарани. Том се поколеба, раздвоен между гоненето на прасето и това да отърве сина си. После плешивият пъхна стъпалото си зад крака на Алфред и докато момчето падаше, двамата скочиха върху него и ударите заваляха по лицето и тялото му.