Фани Попова-Мутафова - Асеновци - четерилогия

Дива омраза побягна по бледото лице на Петра. Той тропна с крак. Малките му лъжливи очи се завъртяха неспокойно.

— Ще го смажа оня горделивец… — Той се закани със свит пестник някъде към далечината и добави: — И най-последното. Угодниците в Средец разправяли, че ако Десислава роди момче, ще го кръстят Йоан Асен… Бъдещия Йоан Асен III… Как ви се струва това последно предизвикателство? Не стига, гдето оня продължава да се зове севастократор… — той пошъпна глухо и твърдо. — Севастократор в България има само един…

— Средецката област не е вече в българското царство… — каза насмешливо жена му.

Петър ядно се извърна, калпакът му се килна над ухото, той го грабна и запокити на земята. След това изфуча:

— Това повече не може да трае.

Анна дигна рамене и почна да реди възглавниците на невестинското ложе. Мъжът й и майка й се отправиха към пейката край запаленото огнище. Седнаха. Заговориха шъпнешком.

— Щом не може да го достигне ни меч, ни отрова, тогава ще обърнем и другата страна… С добро, с любезно подадена десница…

— Да пратя писмо до Десислава, че й прощавам и я каня като брат да дойде с мъжа си на Михаиловата сватба…

— А влезе ли веднъж Калоян в Търнов, не ще излезе вече…

— Няма да се улови на клопката.

— Защо не… Той е добродушен и наивен…

— Да опитаме…

Усмивка изкриви гордата уста на Ирина.

Звуците на цитрата изтръгваха щастливи въздишки и чертаеха замечтани усмивки по лицата на бляскавото общество. Съпроводен от изкусния свирач, поетът високо изричаше хвалебните си слова в чест на благородния севастократор. Облегнал ръка връз дръжката на дъбовото си кресло, Калоян слушаше унесен бисерно везаната реч и хубавата музика, като подпираше страната на дланта си. Тъмносинята му туника, извезана със златни лозови ластари, се губеше под зелените вълни на кадифената мантия. Над голямото му изпъкнало чело блестеше едрият изумруд на севастократорската диадема. Над лактите ръкавите на туниката му бяха обшити с широки ивици маргарита везба.

Седнала вляво от него, севастократорицата привличаше всички погледи с ангелоподобната си хубост. И всички тия жадни за красота сърца на поети, художници, певци и свирачи, не можеха да се наситят да гледат благородството на осанката, крехкостта на лицето и ръцете й, да се наслушат на чудния й глас, на меката свенливост на продълговатите й като сливи очи.

Един по един се изреждаха певци, свирачи и поети да покажат изкуствата си. Изпяха се песни за цар Калоян и Балдуина, за Асена Стария и за победителя при Клокотница. И докато хор от отбрани свежи гласове пееше в чест на хубавата севастократорица, младата жена се вдигна от престола и отиде към победителя на състезанието, да му поднесе обещания дар.

Като огън заблестя сърмената везба на алената далматика, изпод която се подаваха тесните тъмнозелени ръкави на туниката. Украшенията, които изпълваха дългата и тежка дреха, се преплитаха в майсторската игра на злато, свила и безценни камъни: обградени с жълти ивици и бисер, белите копринени кръгове по далматиката бяха извезани с по две златни лъвчета, изправени отстрани на едно приказно дърво.

Десислава облегна лявата си ръка на десницата, която й подаде великият боляр Яков Светослав, и се отправи към коленичилия певец, гиздаво прихванала между палеца и показалеца на дясната си ръка шнура на мантията си от малиново кадифе, извезана с големи сърмени кръгове и поръбена с широка златна ивица на бели шарки.

Всяко нейно движение излъчваше потоци светлина: от главата, покрита с жълта прилепнала до косите шапчица, около която се виеше златна диадема, обсипана със скъпи камъни, до малките червени обувки. Върви бисер имаше преплетени и в косите и по шията й. Обсипани с бисер бяха и големите й кръгли обеци, които едва се виждаха през прозирното бяло було, което минаваше под шапчицата, като обвиваше продълговатото й лице от двете страни край ушите и под брадичката.

Червеното и златното изгаряха очите на майстор Добрила, който стоеше между гостите, свит в най-отдалечения ъгъл на залата в средецкия палат, унесен в съзерцание на приказното видение, изпълнен от някакво огромно чувство, което го пронизваше като гореща чиста светлина.

Тънката везба от звуци ту чезнеше по-тихо от шъпота на пролетния вятър, ту се издигаше като грохота на разбунени води, ту се разпиляваше като изнизан гердан от светливи бисери. Между шумящата, разкошно облечена навалица се промъкна един валет, който пошушна нещо на великия боляр Константин Тих. Двамата бързо изчезнаха зад една копринена завеса. След миг Тих се завърна и се наведе над ухото на севастократора. Ала докато още говореше, вътре се втурна окъсан мъж, само кожа и кости, с превързана глава и петна от съсирена кръв по тялото и дрехите. Той падна на колене пред Калояна, с протегнати ръце. Всички нададоха ужасени викове и се отдръпнаха назад, жените закриха очи, някои загубиха свяст. Мнозина приближиха към него. Загледаха се внимателно. Възкликнаха поразени.