Фани Попова-Мутафова - Асеновци - четирилогия

— Колко души може да има в градището? — попита Калоян.

— Ех, намират се до двадесетина кумански копия.

Тримата скочиха. Нямаше време за губене. Всеки миг венгри можеха да се явят по друма. А в калето те щяха да бъдат в безопасност. Поне докато набързо събраните войски на Тиха, Елтимира, Смилеца, Тертера и Светослава разбиеха главните сили на Ростислава.

— Имаш ли три мулета, за да изкачим баира до градището?

Десислава свали бисерните си обеци и ги подаде.

Ханджията несмело взе скъпите гиздила. Вдигна очи към непознатите. Загледа ги поразен. Той разбра кой стои пред него.

В далечината отекнаха бойни тръби и конски тропот.

Две потери диреха Калояна под дърво и под камък.

Едната бе съставена от венгерски войски и имаше заповед от Ирина и Ростислава: да намерят севастократора жив или мъртъв. Защото, щом последният мъжки потомък на Асеновския род изпуснеше сетен въздух, веднага за цар на България щеше да се провъзгласи мъжът на Асеновата по-малка дъщеря Мария: великият боляр Мицо.

Начело на втората потеря бе сам Константин Тих, който диреше следите на новия цар, за да запази и спаси живота му.

И двете войски препускаха една срещу друга по друма, който водеше най-пряко от Търнов към Бояна, край мощните крепости Крън и Копсис. Някъде тъдява се криеше синът на Александра и трябваше да бъде намерен на всяка цена. Гончията, който бе вече забелязал приближаването на венгерските войски, веднага се бе върнал обратно, за да извести Константину, че врагът е наблизо и върви право срещу тях.

Когато венгрите обградиха хана, никой не можеше да помисли дори, че в него се намира този, когото те диреха тъй усърдно. Заплатени предатели почнаха да блъскат вратите и високо да викат:

— Няма ли живи хора тука, да поемат конете, да донесат чаша вино? Хей, люде, къде сте?

Най-сетне ханджията полека притвори прозорчето на втория кат:

— Какво дирите посред нощ, люде божии? Какви сте, християни или друга вяра?

— Я слез по-скоро, че ще ти кажем дали сме татари или сарацини. И не се прави на улав, защото отговорът ни е бърз и лесен…

Те размахаха оръжие високо във въздуха, като продължаваха да ругаят и проклинат. Това безкрайно, безполезно дирене, което траеше толкова дни, ги уморяваше и вбесяваше.

Ханджията се обърна към тримата преследвани, които се бяха прибрали в един ъгъл, близко един до друг, с бледи лица и тревожни очи. Калоян му направи знак да слезе.

След малко по стълбите се зачу весело подсвиркване. Ханджията наподобяваше стъпките си на пиян човек. Той полека отключи с тръпнещите си като в треска ръце, нагласи усмивка връз приличното си като на мъртвец лице, надникна зад леко открехнатата врата.

— Много се бавиш, нечестивецо проклети! — извикаха българите, които водеха венгрите. — Какво има толкова да се маеш? Да не те изядем? Или може би криеш в хралупата си убиеца на Михаила?

Ханджията усети как челюстите му почват да се сковават. Неясен глас излезе от устата му.

— Какво ломотиш? Я говори по-бистро! Нищо ли не си знаел? А не мина ли снощи оттука севастократор Калоян с жена си и войводата Станиш? Не се ли скриха в калето? Не ти ли заплатиха богато, за да мълчиш? Говори де! Нямаме време за маене. Проклетите лисици пак ще ни се изплъзнат, сякаш всички се заклели да ги крият. Я кажи колко копия има в градището на Елтимира?

— Петстотин… — отвърна ханджията наслуки, като едва държеше двусвещника с треперещите си пръсти. — Вървете в калето, добри люде, там ще ви нагостят по-богато. Аз нямам вече храна. Час по час край хана минават всякакви люде, не ми постига нищо.

Един от войскарите го изгледа изпитателно. Страшно подозрение го клъцна. Той се извърна, направи знак с очи на другарите си. И отново завика разярено:

— Лъжеш, псе проклето! Крънските кумани са вече пред Търнов. Сам Елтимир ги води! — Той джасна нещастника настрани и се изкачи едно стъпало нагоре. — Не ти вярвам нито дума повече. Ще претърсим цялото ти свърталище… — и като се обърна отново към венгрите, махна им с ръка да скочат от конете и тръгнат подире му.

Ала в тоя миг един силен удар го повали на земята. Ханджията хлопна тежката врата пред него, залости я и се затече нагоре по стълбите.

— Уловиха ви! В клопка сме… — извика той и се спусна да снеме оръжия от стената.

Калоян затвори очи, вдигна високо чело, притисна ръце до гърдите си. Тоя миг, тоя дълго очакван миг. Свършено бе. Съдбата наказваше тоя, който вдигаше ръка, за да убие ближния си.