Конн Иггульден - Буревестник

Горният салон почти не беше пострадал от оглозгването на Сомюр. Може би защото той си оставаше сърцето и центърът на фамилния дом, гоблените и дъбовите му мебели бяха защитени от набезите на мъжете от Париж. Камината беше достатъчно голяма, за да може възрастен човек да влезе в нея, без дори да си наведе главата. Една цепеница с размерите на малко канапе весело гореше вътре и нажежаваше черните железни маши, поставени пред нея, докато краищата им не започнаха да проблясват като злато. Крал Шарл седеше на огромен тапициран стол, придърпан близо до пламъците, а баща ѝ стоеше прав и се суетеше с чашите и шишетата. Маргарет гледаше като зашеметена, когато баща ѝ пъхна един от ръжените в чашата с вино за краля, което изпрати със съскане във въздуха пара с дъх на сладост. Усети мириса на детелина и канела и устата ѝ потръпна, като си представи вкуса. Топлината, за жалост, не стигаше чак до скривалището ѝ. Камъните, с които бе изграден замъкът, изсмукваха топлината, особено през нощта. Тя трепереше там, седнала с подвити настрани крака, готова да хукне извън обсега на светлината, ако случайно баща ѝ погледнеше нагоре.

И двамата мъже се бяха преоблекли, забеляза тя. Баща ѝ носеше ватирана спална роба над широки панталони и филцови обувки. На припламващата светлина ѝ се стори, че прилича на магьосник, който прави с ръце магия с пара и огън над чашите им. Кралят бе облякъл тежка дреха от блестящ плат, прихваната с колан на кръста. С доволство си представи, че става свидетел на потаен ритуал между двама магьосници. Но мазният тон на Рене разби тази илюзия.

— Вие ги доведохте до това положение, Ваше Величество, Вие и никой друг. Ако не бяхте запазили Орлеан и подсилили армията, за да стигне до сегашната си сила, сега те нямаше да молят за мир. Това е знак, че ние сме силни, а те са слаби. Дошли са при нас, Ваше Величество, като просители. И всичко това за Ваша прослава и прославата на Франция.

— Може би, Рене, може би е така. Въпреки това те са хитри и умни, почти като евреи. Ако умирам от жажда и англичанин ми предложи чаша вода, ще се поколебая дали да я изпия и ще се попитам каква изгода има той от това. Баща ми беше по-доверчив и те отвърнаха на добронамереността му с измама.

— Ваше Величество, съгласен съм с Вас. Надявам се никога да не бъда така наивен, че да стисна ръката на англичанин, без след това да си проверя джобовете. Но все пак имаме доклада на Вашия посланик. Той твърди, че кралят им едва говори с него и че го въвеждат и извеждат в помещенията, където се намира кралят, с такава скорост, сякаш има пожар. Този Хенри не е мъж като баща си, иначе отдавна да е подновил разбойническото разрушение. Вярвам, че това предложение е предизвикано от слабост — и с помощта на тази слабост можем да си възстановим земи, които сме загубили. За Анжу, Ваше Величество, както и за Франция. Нима можем да си позволим да пренебрегнем такава възможност?

— Точно по тази причина подозирам уловка — рече крал Шарл с горчивина, докато отпиваше от подгрятото вино и вдишваше парата му. — О, да, мога да повярвам, че искат френска принцеса, за да подобри развалената кръвна линия, да ги благослови с по-добра кръв. Свидетел съм как две мои сестри бяха предадени в английски ръце, Рене. Баща ми беше… непостоянен в последните си години. Убеден съм, че не е разбирал напълно опасността от това да даде Изабел на техния крал Ричард или пък любимата ми Катерин на онзи английски касапин. Нима е толкова изненадващо сега, че претендират за собствения ми трон, за собственото ми наследство? Какво нахалство, Рене! Момчето Хенри е мъж с две лица: едното на ангел, а другото на дявол. Само като си помисля, че един английски крал е мой племенник! Светиите сигурно ни се надсмиват или пък плачат — не знам.

Кралят изпразни чашата си и дългият му нос се забучи в съда. Намръщи се, като стигна до утайката, и избърса с ръкава си виолетовата линия от устните си. Направи неопределен жест с ръка, отнесен в мислите си, когато бащата на Маргарет напълни отново чашата му и донесе друг ръжен от поставката в огъня.

— Не искам да подсилвам претенциите им с още една капка френска кръв, лорд Анжу. Нима ще трябва да оставя без наследство собствените си деца заради някой чуждоземен крал? И то за какво? Малката Анжу? Мен? Примирие? Бих предпочел да събера армията си и да ги ритам, докато посинеят и изпокапят в морето. Това е отговорът, който искам да им дам, а не мир. Къде е тук достойнството? Къде е гордостта, докато те продават жито и солен грах в Кале и си лъскат ботушите върху френските маси? Това не може да се трае, Рене.