Конн Иггульден - Буревестник

Полетя с пълна скорост, сякаш едва докосваше стъпалата, и използваше ръцете си да я водят, докато, засилена един етаж по-надолу, се втурна в коридора, който водеше към апартамента на майка ѝ. Една стресната прислужница отскочи, както държеше парцала и кофата, а Маргарет профуча край нея. Чуваше как братята ѝ крещят някъде един етаж по-надолу, но не спря, прескочи трите стъпала, които изникнаха пред нея, после още три нагоре — странни старовремски конструкции в замъка, които нямаха предназначение. Задъхана, тя се втурна в гардеробната на майка си и с див поглед затърси убежище. Видя огромен, тежък гардероб и бърза като стрела, отвори вратата и се напъха в задната му част, успокоена от уханието на майчиния си парфюм и дебелите кожи.

Настана тишина, макар все още да чуваше гласа на Джон, който някъде в далечината я викаше по име. Тя се помъчи да потуши кашлицата, предизвикана от праха, който беше вдигнала. Чу стъпки да влизат в стаята и застина като статуя. Нямаше да се изненада, ако Джон бе изпратил Николас или дори малкия Луи в друга посока, докато той самият пристъпяше тихомълком, за да я заблуди, че е в безопасност. Маргарет сдържа дъха си и затвори очи. Поне в гардероба беше топло, а те със сигурност нямаше да я търсят в помещенията на майка им.

Стъпките приближиха и — без предупреждение — вратата на гардероба се отвори със скърцане. Момичето премига срещу баща си, застанал на светлината.

— Какво правиш тук, момиче? — попита той. — Не знаеш ли, че кралят идва? За бога, щом имаш време за игри, значи прекалено много ти е свободното време.

— Да, сър, съжалявам. Джон ме преследваше и…

— Ръцете ти са отвратително мръсни! Само виж какви отпечатъци остави! Погледни се, Маргарет! Тичаш нагоре-надолу като някоя уличница, а в това време кралят идва!

Маргарет сведе глава, измъкна се от гардероба и затвори внимателно вратата му. Вярно беше, че дланите ѝ са черни от мръсотия, която бе обърсала при лудото си тичане из горните етажи. Обхвана я негодувание. Лорд Рене може да ѝ беше баща, но тя нямаше абсолютно никакви спомени от него. Той просто беше един голям човешки плужек, който идваше в дома ѝ и започваше да нарежда на майка ѝ като на слугиня. Лицето му бе неестествено бледо, може би от годините, докато е чезнел в затвора. Очите му бяха сиви и студени, наполовина скрити от тежки, ненабръчкани долни клепачи, тъй че винаги изглеждаше така, сякаш наднича над тях. Очевидно не е гладувал в затвора, помисли си тя. Поне това бе очевидно. Беше се оплакал на съпругата си от сметките на шивача за отпускането на дрехите му, при което тя се разрида.

— Само да имах един свободен миг, Маргарет, и щях да те нашибам с камшика! Тия рокли ще трябва да се чистят.

Той крещя и жестикулира гневно още известно време, докато Маргарет стоеше с наведена глава, мъчейки се да изглежда подходящо засрамена. Преди имаше камериерки и слугини, за да стържат и лъскат целия този хубав френски дъб. А сега чия беше вината, че прахът се бе насложил на дебел слой, ако не на мъжа, който бе разорил Сомюр заради суетата си? Тя го беше слушала да се оплаква на майка ѝ за състоянието на замъка, но без армия от прислуга Сомюр просто беше твърде огромен, за да бъде поддържан чист.

Маргарет не забрави да кима с глава, докато баща ѝ беснееше. Той наричаше себе си краля на Ерусалим, Неапол и Сицилия, места, които тя никога не беше виждала. Предполагаше, че това я прави принцеса, но не беше съвсем сигурна. В крайна сметка нали не беше успял да се сдобие с нито едно от тези места, а претенциите единствено на хартия нямаха стойност, след като можеше само да се ядосва и хвали, и да пише гневни писма. Мразеше го. Докато стоеше там се изчерви при спомена за един разговор с майка ѝ. Беше я попитала защо просто не може той пак да си тръгне. В отговор устата на майка ѝ се беше свила в гримаса, като торбичка със стегната връзка, и Маргарет за първи път я чу да използва такъв остър тон.

Почувства, че плужекът е към края на тирадата си.

— Да, сър — продума тя скромно.

— Какво? — разкрещя се той. — Какво значи това „да, сър“? — На бледите му бузи цъфнаха червени петна, а гневът му се разрази още повече. — Просто изчезвай оттук! — изсъска той. — Не искам да виждам лицето ти, освен ако не те повикам, ясно ли е? Имам по-важни неща да върша днес от това да те уча на обноските, които очевидно ти липсват. Подивяла си! Когато кралят си тръгне, ще помисля за наказание, което няма да е лесно да забравиш. Върви! Махай се!