Първа част
1454 г., късно лято
Хората, стъпкани от закона, не питаят надежди към властта. Щом законът е техен враг, и те ще бъдат врагове на закона.
Едмънд Бърк
Светлината бе все още студена и сивкава, замъкът се пробуждаше. От конюшните извеждаха коне и ги разтриваха; кучета лаеха и се биеха едно с друго, изритвани от онези, на които се мотаеха в краката. Стотици млади мъже се занимаваха със събирането на конски принадлежности и оръжие, и, понесли товарите си, се щураха насам-натам из главния двор.
В Голямата кула Хенри Пърси, граф Нортъмбърланд, се взираше през прозореца в суматохата на моравата, заобикаляща крепостта му. Каменните стени на замъка бяха затоплени от августовската жега, но старецът носеше върху раменете си наметало и кожена пелерина, захванати стегнато на гърдите му. Той все още беше висок и широкоплещест, макар че възрастта го беше прегърбила. Шестото десетилетие му бе донесло болежки и пукащи стави, от което движенията му бяха станали болезнени, а нравът му — избухлив.
Графът гледаше начумерено през стъклените квадрати на прозорците. Градът се събуждаше. Светът се надигаше със слънцето и той беше готов да действа, след като толкова дълго бе изчаквал подходящия момент. Гледаше как се насъбират рицари в брони, а прислужниците им раздават щитове, боядисани в черно или пък покрити със зебло, захванато с върви. Гербът на Пърси в синьо и жълто не се виждаше никъде, скрит от погледите, тъй че войниците, които чакаха заповедите си, изглеждаха мрачни. За известно време те щяха да бъдат сиви бойци, наемници, без дом и семейство. Мъже без чест, след като честта беше верига, която ще ги обвърже.
Старецът подсмъркна и силно разтри носа си. Хитростта нямаше никого да заблуди, но щом се свършеше с убийствата, той би могъл все още да твърди, че ни един от рицарите или стрелците му не са били част от това. И най-важно от всичко, онези, дето биха могли да се надигнат срещу него, щяха да са заровени в земята.
Както стоеше там, замислен, чу, че синът му идва — токовете с шпори на младежа потракваха и дрънчаха по дървения под. Графът се огледа, старото му сърце заудря силно от нетърпение.
— Бог да ти даде хубав ден — рече Томас Пърси и се поклони. Той също зарея поглед през прозореца в оживената тълпа на моравата. Повдигна веждата си в неизказан въпрос и баща му изсумтя, раздразнен от стъпките на слугите наоколо.
— Ела с мен! — без да дочака отговор, графът се понесе по коридора и сякаш със силата на авторитета си притегли след себе си Томас. Стигна до вратата на личните си покои и почти завлече сина си вътре, като затръшна вратата след себе си. Томас стоеше и гледаше, докато старият Пърси обикаляше изнервено стаите и тряскаше врати наляво и надясно. От подозрението виолетовият оттенък на лицето му се засилваше все повече, кожата изглеждаше още по-тъмна от разкъсаните капиляри, които покриваха страните и стигаха чак до носа му. Графът никога не можеше да изглежда блед при тези шарки по кожата си. И ако те са били спечелени със силни спиртни напитки, идващи оттатък границата с Шотландия, то това много подхождаше на темперамента му. Възрастта не беше размекнала стареца, само го беше направила по-сух и по-корав.
Доволен, че са останали насаме, графът се върна при сина си, който все още чакаше търпеливо до вратата. Томас Пърси, барон Егремонт, не беше по-висок, отколкото бе баща му на неговата възраст, макар че и без старческото прегърбване погледът му минаваше над главата на стареца. На трийсет и две, той беше в разцвета на силите си, с черна коса, с мишци, изпъкнали от мускули и жили, придобити в течение на шест хиляди тренировъчни дни. Застанал там, той направо сияеше от добро здраве и сила, с румена кожа, неопетнена от белези и болести. Независимо от възрастовата разлика, и двамата имаха носа на фамилия Пърси, тази огромна издатина, която се забелязваше из десетки махали и села из цял Алнуик.
— Добре, най-после насаме — каза графът накрая. — Подслушвачите на майка ти са плъзнали навсякъде. Не мога да разговарям дори със сина си, без нейните шпиони да ѝ доложат всяка дума.
— Какви са новините? — отвърна синът му. — Видях, че хората трупат мечове и лъкове. Границата ли?
— Не и днес. Проклетите шотландци днес са кротки, макар да не се съмнявам, че Дъглас все слухти край земите ми. Ще дойдат през зимата, когато огладнеят, да се опитат да ми откраднат кравите. И тогава ще ги подгоним яко.
Читать дальше