Конн Иггульден - Света троица

Виконт Гаско препаса меча си и позволи на Алфонс да го загърне в жълтото му наметало. Когато за пореден път сведе поглед към стола си, книгата по някакъв начин беше изчезнала. Действително, прислужникът му беше самата дискретност, не само защото нямаше език. Гаско наклони глава, за да изкаже благодарност, и се понесе след момчето, преминавайки през външните стаи и по студения коридор отзад.

Там го чакаше група от петима мъже. Четирима от тях очевидно бяха войници, които носеха туники с кралския герб върху ризниците си. Последният беше облечен в наметало и туника върху клина. Одеждите на всички бяха от плътна материя и еднакво добре ушити.

— Виконт Мишел Гаско? — попита той.

Гаско забеляза перфектното му произношение и се усмихна.

— Имам тази чест. На вашите услуги съм, уважаеми…?

— Ричард Невил, граф на Солсбъри и лорд-канцлер. Трябва да ви се извиня за късния час, но ви очакват, милорд, в кралските покои.

Гаско лесно влезе в крачка с мъжа до себе си, без да обръща внимание на тропота на войниците по петите им. И по-странни неща от среднощна среща бе познал в кариерата си.

— За да се срещна с краля ли? — закачливо попита, като наблюдаваше внимателно графа. Солсбъри не беше младеж, макар в очите на французина да изглеждаше жилав и в добро здраве. Не беше препоръчително да разкрива колко наясно бяха във френския двор с лошото здравословно състояние на краля.

— За жалост, Негово кралско величество крал Хенри страда от треска, временно заболяване. Надявам се, няма да се обидите, че ще ви заведа при херцога на Йорк тази вечер.

— Милорд Солсбъри, наистина много съжалявам да чуя подобно нещо — отвърна Гаско напевно, сякаш лееше думите. Забеляза как очите на графа се свиха съвсем незабележимо и набързо прикри усмивката си. И двамата знаеха, че в английския двор има семейства със силна обвързаност с Франция — както кръвна, така и по титла. Разбирането, че френският крал не знае всяка подробност от изнемощялостта на крал Хенри, беше игра, която и двете страни играеха, и нищо повече. От месеци вече английският крал не беше на себе си, беше изпаднал в такъв дълбок ступор, че бе невъзможно да бъде върнат към живот. Не случайно лордовете му бяха определили един от своите за „Пазител и Защитник на кралството“. Ричард, херцогът на Йорк, беше действащ крал по всичко, но не и по звание, а и, честно казано, виконт Гаско нямаше интерес да се среща с крал, който бе изцяло потънал в съновиденията си. Бяха го изпратили, за да прецени силата на английския двор и готовността му да защитава интересите си. Гаско си позволи да остави пламъчето на задоволство само за миг в очите си и побърза да го угаси. Ако докладваше, че те са слаби и изгубени без крал Хенри, дори само думата му щеше да доведе стотина кораба от Франция, които да нахлуят и да изпепелят всяко английско пристанище. Англичаните бяха правили това с Франция достатъчно дълго, напомни си той. Може би бе дошъл най-сетне моментът, в който дяволът да вземе своя дял и от англичаните.

Солсбъри предвождаше малката им група по безкрайните коридори, после изкачиха два етажа стълби, които водеха към кралските апартаменти на горния етаж. Дори и в такъв късен час Уестминстърският дворец грееше от светлината на лампите, наредени на няколко крачки една от друга. Въпреки това във въздуха се усещаше дъх на влажно — смрад на стара плесен поради близостта на реката. Когато стигнаха до крайната охранявана врата, трябваше да овладее желанието си за последен път да оправи наметката и яката си с ръка. Алфонс не би го оставил да тръгне с дреха, накривена настрани.

Освободиха войниците и пазачите отвориха вратата отвътре. Солсбъри направи жест с ръка, за да пропусне пред себе си посланика.

— След вас, виконте — рече той. Очите му го пронизваха, осъзна Гаско, докато се покланяше и влизаше в стаята. Нищо не изпускаше този мъж и той си напомни да внимава с него. Англичаните имаха много недостатъци: корумпирани, избухливи, алчни, те притежаваха куп грехове. Никой не ги беше определял обаче като глупаци, никой и в цялата световна история. Де да можеше Господ да ги направи такива! В рамките на само едно поколение крал Шарл щеше да им грабне и градовете, и замъците.

Солсбъри затвори тихо вратата зад гърба му и виконт Гаско се озова в стая, доста по-малка от това, което очакваше. Може би един Пазител и Защитник не биваше да си позволява разкоша на кралския двор, въпреки това по гърба на французина премина тръпка. Прозорците бяха черни на фона на нощното небе и мъжът, който стана, за да го поздрави, бе облечен в същите цветове, почти се губеше в сенките на едва мъждукащите лампи, когато пристъпи напред.