Конн Иггульден - Света троица

Ричард, херцог на Йорк, протегна река, давайки знак на Гаско да влезе по-навътре в стаята. Французинът усети как от суеверен страх се наостри като таралеж, макар да не показваше външно неудобството си. Докато пристъпваше напред, хвърли поглед през рамо, но не видя нищо по-странно от Солсбъри и втренчения му поглед.

— Виконт Гаско, аз съм Йорк. Удоволствие е да ви посрещна и същевременно съм потресен, че трябва да ви изпратя у дома толкова скоро.

— Милорд? — възкликна изненадан Гаско. Седеше там, където му бе показал Йорк, и се мъчеше да си събере ума, докато мъжът се настаняваше срещу него на широката маса. Английският херцог бе гладко обръснат, с квадратна челюст и изглеждаше слаб в черните си дрехи. Гаско се взираше в него, а той отмахна с река кичур коса от челото си и наклони глава на една страна, макар очите му да не се отместиха от очите на французина.

— Боя се, че не ви разбирам, милорд Йорк. Простете, че още не съм научил правилната форма на обръщение към един Пазител и Защитник — Гаско се огледа за някакви следи от вино или храна, но не виждаше нищо освен дълбокия златист нюанс на дъбовата маса, чиято гола повърхност се простираше пред него.

Йорк го изгледа с немигащ поглед и свъси вежди.

— Бях кралски лейтенант във Франция, виконт Гаско. Сигурен съм, че поне толкова са ви казали. Бил съм се на френска земя и съм загубил земи и титли в полза на вашия крал. Всичко това го знаете. Споменавам го само за да ви припомня, че, от своя страна, аз познавам Франция. Познавам краля ви и… Гаско, познавам и вас.

— Милорд, мога само да предположа, че…

Йорк продължи, все едно другият не бе проговорил.

— Кралят на Англия спи, виконт Гаско. Дали изобщо ще се събуди? Или пък ще умре в леглото си? Само това се говори по пазарищата тук. Не се съмнявам, че и в Париж се говори същото. Дали това е шансът, който вашият крал предвижда и очаква толкова отдавна? Вие, дето нямате сили да ни отнемете Кале, нима мечтаете за Англия?

Посланикът поклати глава, отвори уста, за да отрече, но Йорк вдигна ръка.

— Подканвам ви, Гаско. Хвърлете зара. Опитайте шансовете си, докато крал Хенри дреме. Аз пак бих ходил по земи, които някога са били мои, бих повел отново армия по френската земя, ако ми се отдаде такава възможност. Моля, помислете за предложението ми. Ламанша е само един конец. Кралят е просто човек. Войникът, ами, ако е английски войник, той пак си е мъж, нали? Може да не сполучи. Може да падне. Тръгнете срещу нас, докато нашият крал спи, виконт Гаско. Катерете стените ни. Влезте в пристанищата ни. Приветствам ви, както ще ви приветства целият ни народ. Посрещането може да е грубичко, признавам. Ние сме груби хора. Но имаме да плащаме дългове и сме щедри с враговете си. За всеки удар по нас им връщаме тройно и не се скъпим за цената. Разбирате ли ме, виконт Гаско? Син на Жулиен и Клеманс? Брат на Андре, Арно и Франсоа? Съпруг на Елоди? Баща на двама сина и дъщеря. Да ги назова ли по име, Гаско? Да опиша ли семейния ви дом, с дръвчетата червена слива, които ограждат вратата?

— Достатъчно, мосю — тихо рече Гаско, — достатъчно ясно се изразихте.

— Чудя се — добави Йорк — дали не трябва да изпратя заповед, която да лети по-бързо, отколкото вие можете да яздите, да плавате, тъй че да разберете по-точно и по-дълбоко значението на намеренията ми, когато се върнете вкъщи? Готов съм, Гаско.

— Моля, недейте, милорд — отвърна французинът.

— Моля? — повтори Йорк. Изражението му беше сурово, потънало в сумрака от мъждеещите лампи и сякаш сенки пробягваха по челюстта му. — Ще реша това, след като си тръгнете. Чака ви кораб, Гаско — и мъже, които ще ви отведат до брега. Какъвто и доклад да занесете на краля, пожелавам ви целия късмет, който заслужавате. Лека нощ, виконт Гаско. И лек път.

Французинът се изправи на треперещи крака и тръгна да излиза. Солсбъри стоеше със сведена глава, докато му отваряше вратата. Дъхът на посланика секна от страх, като видя събраните по-нататък войници. В сумрака те му изглеждаха зловещи и едва не изкрещя, когато го пропуснаха навън, обръщайки се кръгом, за да го отведат.

Солсбъри тихо затвори вратата.

— Не мисля, че ще дойдат — поне не и тази година — рече.

Йорк изсумтя.

— Кълна ти се, много се колебая. Имаме корабите и хората, ако решат да ме последват. Но те чакат като хиени да видят дали Хенри ще се събуди.

Първоначално Солсбъри не отговори. Йорк видя, че се двоуми, и му се усмихна уморено.

— Все още не е твърде късно, мисля. Прати да доведат и испанеца, да си кажа и пред него репликите.