Колин Фальконер - Пътят на коприната

— Не устоях, а знаех, че е грях — промълви той.

Случи се една сутрин малко след Рождество. Поиска да пояздят из гората и той се съгласи да я съпроводи по молба на баща му. Тя яздеше кафява кобила, с която по лъскавина, нрав и високомерие си бяха лика-прилика. Откакто беше дошла да живее в имението заедно с Жосеран и баща му, едва си бяха разменили по някоя любезна дума.

Не му даваше никакъв знак, че присъствието му й прави повече впечатление, отколкото това на коняря й.

Навлязоха дълбоко сред гората, кобилата й стъпи в зайча дупка и се препъна. Тя падна от коня си и остана да лежи на замръзналата земя. Жосеран скочи от седлото, изплашен, да не би да си е счупила нещо. Но когато се приведе над нея, клепките й примигнаха, тя отвори очи, огромни и черни като греха, и той почувства как в стомаха му изригва лава.

Тя се усмихна. Никога нямаше да забрави тази нейна усмивка.

Каза му, че я боли само глезенът и му нареди да й помогне да се качи пак на коня си.

Дали изкушението беше неустоимо, или той не успя да устои? Ръцете му се увиха около тялото й, почувстваха топлината му и по силата на порива се опита да открадне целувка от устните й. Помисли, че ще го отблъсне, но вместо това тя го придърпа върху себе си. Той простена, неспособен да се спре. Мъжеството му, макар и неизпробвано все още, беше кораво като дърво, а скованата от студ земя все едно беше постеля от меча кожа и пухена възглавница.

Без да разбере как и за свое изумление, той се оказа в нея.

И какво помнеше сега от съединяването им? Само пулсирането на кръвта в ушите си, как конете им биеха земя с копита, докато двамата се мачкаха на коравата земя, соления вкус на горещия й език в устата си.

Тя го нагласи върху сладкото протежение на интимната си плът. Устните й бяха оголили зъбите й в гримаса, която сякаш изобразяваше повече болка, отколкото удоволствие. Като у животно.

Той се опита да се овладее и да не стигне до върха, но изживяването го помете, проклинаше младостта си и своята неопитност. Свърши набързо, горещата лава изтече от слабините му и го остави кух и изнемощял.

Тя грубо го отблъсна и той легна задъхан по гръб, вперил поглед в чистото синьо небе, усещаше как студеният скреж се топи в батистената му риза. Тя свали надолу полите си, изкуцука до коня и се метна на седлото му без негова помощ. После си тръгна и го остави там с изпоцапано от соковете от телата им бедро.

Ако беше някое от слугинчетата, нямаше да има никакъв проблем. Когато най-после успя да се изправи на крака, в ушите му отекна смехът на Дявола, а вината вече тежеше в стомаха му като оловна топка.

На връщане през гората той плака за стореното. Но въпреки това само час след завръщането си в замъка вече кроеше как отново да извърши дяволското си деяние.

Уилям от Аугсбург беше в Светите земи едва от два дни, а беше възмутен до дъното на душата си.

Акра беше част от кралството на кръстоносците Йерусалим и при пристигането си очакваше да завари този град като бастион на благочестието; вместо това рицарите и господарите, натоварени със защитата на тази свещена земя, се отдаваха на наслади, колкото и сарацините.

Само няколко дни по-рано Уилям пристигна с венецианска търговска галера. Докато стоеше на кърмата до капитана и наблюдаваше величествената крепост от морето, беше изпълнен с възхита. Това беше Палестина — „Земите отвъд“, „Земите зад морето“, както ги наричаха франките — свещеното място, където се е родил нашият Господ. Най-после той щеше да върви по стъпките на пророците. Уилям стисна така здраво дървения парапет, че кокалчетата му побеляха.

Боже мой, мой Господи, позволи ми да ти служа. Позволи ми да умра за Теб, ако такава е волята Ти!

Платната плющяха на вятъра, а кормчията се привеждаше над дългия румпел. Моряците се изкатериха по такелажа до местата си на предната и основната мачта. Докато влизаха в пристанището, Уилям наблюдаваше как вълните хвърлят пръски морска пяна високо нагоре по стените на великата крепост.

Зад малките и големите отбранителни кули на крепостта на кръстоносците Уилям видя кубетата на мохамеданските джамии и минаретата. Присъствието им напомняше, че дори тук Господ е под обсада. Сарацинските молитвени домове отдавна бяха превърнати в християнски църкви, но само дебелите стени на замъка деляха поклонниците от безбожните пълчища. След падането на Йерусалим, Акра въплъщаваше надеждата за всички в християнския свят, тя беше преден страж на Бог сред езичниците.