Колин Фальконер - Пътят на коприната

Имам право по рождение да яздя добър кон и вятърът да жари лицето ми. Но ако баща ми наложи волята си, ще ме дадат на някой келеш, който ще ми направи бебета, ще ме кара да му въртя шатрата, да му доя козите и повече никога няма да яздя начело на бащиния си орляк. Родила съм се с грешния пол, имам сърце на жребец и опашка на кобила.

Ако се бях родила в тялото на мъж, щях да съм следващият хан на високата степ. Вместо това утехата ми е, че един ден синовете ми ще властват над нея. Един ден пак ще трябва да изляза из пасищата с някой мъж.

Прималя й от мисълта, че трябва да се подчини.

Разбира се, че искаше да има деца. Дори копнееше за ласки, а напоследък и надаваше ухо към похотливите разговори на омъжените си сестри с повече от бегло любопитство. Но да се омъжи — макар да беше наясно, че все някой ден и това се налагаше да стане — означаваше да се върже завинаги за нечия юрта.

Баща й беше намерил нов кандидат за ръката й, син на хан, чиито земи бяха на север от езерото Байкал. Така той изпълняваше бащинския си дълг, но предприемаше и далновиден политически ход. Само че като татарка тя имаше право да отхвърли жениха, както беше правила много пъти преди това. Сега обаче се беше спазарила с баща си. Ако й намереше момък, който да докаже, че е достоен за нея, като я победи в ездата, тя щеше да склони да се омъжи.

Нямаше направо да откаже.

Хутлун дочу слаб крясък, вдигна очи и видя сокол да разперва криле срещу вятъра.

Ама и братята й бяха едни. Джерел беше пияница, а Текудай имаше мозък колкото коза. Отстъпваха й и по разум и по дух.

Родила съм се да бъда повече от съсъд, който да приеме оплождащото семе.

Даде обещание пред себе си и го извика към Духа на Вечното небе. Ала вятърът разпиля думите й.

Бащата на Хутлун, Кайду, тази зима беше устроил стана си във Ферганската долина, под Покрива на света. Черни канари като юмруци на богове и склонове, изпъстрени със сребристи тополи, ги обграждаха от всички страни. На север висока седловина приютяваше тъмно езеро. Отгоре й се извисяваше хребет, наричан Жената се отдалечава.

Предишната нощ Кайду беше поставил труповете на две заклани бели кози на билото му. За да спечели състезанието, един от тях — Хутлун или нейният кандидат-жених Джебей, трябваше първи да постави кози труп пред прага на юртата му.

Всички се бяха събрали да наблюдават зрелището: мъжете, облечени в кожуси и с плъстени шапки; жените със сополиви деца на ръце. Цареше зловещо мълчание. Дъхът от хиляди гърди се издигаше във въздуха на превалящата утрин.

Свитата на Джебей чакаше малко по встрани. Широките в гърбовете монголски коне потропваха с копита в утринния студ.

Самият Джебей имаше тяло на мъж, но лице на момче, а бързите му разпилени движения издаваха притеснението му. Баща му го наблюдаваше навъсено.

Кайду излезе от юртата си, отиде до дъщеря си и постави ръка върху гривата на коня й. Дъщеря му беше висока и стройна за татарка, но тялото й беше скрито под дебел кожух и ботуши. Носеше обточена с кожа шапка, шал скриваше устата и носа й и оставяше открити само очите.

— Остави го да победи — прошепна й той.

Тъмните очи проблеснаха.

— Ако ме заслужава, ще ме победи.

— Добро момче е, но не язди толкова добре, колкото теб.

Конят й биеше развълнувано и нетърпеливо с копито по земята.

— Щом е добро, нека ме победи.

Кайду се намръщи на дързостта й. Така му се щеше Текудай или Джерел да бяха наследили малко от духа й. Огледа смълчаните бронзови лица. Повечето от жените се усмихваха на дъщеря му. Искаше им се да са като нея.

— Който ми донесе козата, ще бъде неговата воля! — провикна се той и отстъпи назад.

Джебей смушка коня си и го принуди да застане до Хутлун. Усмихна се и кимна към Кайду. Въобразява си, че може да победи, помисли си възрастният мъж. Не познава дъщеря му.

Кайду вдигна десния си юмрук. Щом го свали, надпреварата започна.

Поеха в бърз галоп през тълпата, после извън стана с юртите и се насочиха към кафявите хълмове, покрити с бял сняг. Джебей стоеше здраво на стремената, яздеше устремно, с лице срещу вятъра. Копитата на коня му барабаняха по замръзналата равнина. Хвърли поглед през рамо и видя как неочаквано конят на Хутлун завива, след миг вече беше на двеста стъпки от него, поел към най-стръмния склон на планината.

Почуди се дали не трябва да я последва. Над него се издигаше широкият склон на седловината. Когато предишния ден обходи пътя на състезанието, избра най-чистия път нагоре към хребета. Много късно беше да променя решението си. Какво правеше това момиче? Може би е избрала по-дългия път; сигурно е някаква стратегия, за да го остави да победи. Той се запъти право към седловината.