Колин Фальконер - Пътят на коприната

Собственикът на юртата беше заклал овцата в тяхна чест. Жосеран за пръв път виждаше така да убиват животно: мъжът просто го тръшна по гръб, притисна го с колене и разпори корема му с ножа си. След това вмъкна ръка чак до лакът в гънещите се вътрешности на овцата и притисна аортата, сърцето й спря. След няколко мига главата на овцата клюмна настрана и животното умря, надали и капка кръв се проля.

Начинът, по който готвеха месото, беше направо варварски. Изхвърлиха само съдържанието на стомаха. Всичко останало — шкембето, главата, карантията, месото и костите, метнаха във вряща вода.

На Уилям от глад чак му прилошаваше, но стомахът му се бунтуваше и отказваше да яде от розовата, подварена маса пред него.

Джучи отсече с ножа си парче почти сурово месо от трупа и го метна в устата си. Уилям дочу как малки кости захрущяха между зъбите му. Брадичката му лъсна от мазнината.

На входа имаше мех от козя кожа. Джучи скокна, наля малко от течността в дървена купа и я тръсна в ръцете на Уилям. С жестове му показа да пие.

Наричаха тази течност кумис, ферментирало кобилешко мляко, което пиеха при всяко хранене. То поне не беше неприятно, вече беше привикнал към него. Бялата и с мирис на вино леко пенлива напитка оставяше в устата вкус на бадеми.

Уилям надигна купата към устните си и пресуши съдържанието й наведнъж. Веднага се улови за гърлото, дъх не му достигаше. Вътрешностите му пламнаха. Татарите избухнаха в смях.

— Отровихте го! — извика Жосеран.

— Черен кумис — обясни Джучи. Потупа се по стомаха. — Хубаво е!

Нямаше да му навреди, но принудиха Уилям да пие още, стояха пред него и пляскаха с ръце при всяка негова глътка. Монахът знаеше какво правят. Черният кумис беше силен като виното и Уилям разбра, че скоро ще е пиян като тях. След като пресуши няколко чаши от възкиселата течност, те се умориха от играта си, пак седнаха на влажната трева и започнаха да се хранят.

— Добре ли си, братко Уилям? — попита го Жосеран.

— Ще се присъединиш ли към мен… за молитва? — отвърна на въпроса му с въпрос той. Изведнъж езикът му се беше удвоил и осъзна, че заваля думите.

— Коленете ми вече имат мазоли и рани от непрестанните ти молитви.

— Трябва да помолим за божествено напътствие… за да можем да спечелим тези хора за Бог.

Татарите го изгледаха, когато падна на колене до огъня и вдигна сплетени за молитва ръце към небето. Очите им проследиха погледа му към дупката за излизане на дима и единствената вечерна звезда, която грееше над юртата.

— В името Божие, спри — каза му Жосеран. — Твоята набожност никак не ги впечатлява. Мислят, че си болен.

— Какво мислят татарите, не ме притеснява.

Така си беше. За пръв път от седмици вече не се страхуваше. Чувстваше се силен, непобедим и харизматичен. Уилям високо призова Бог да слезе сред тях, да бди над душите им и да поведе варварската им свита по единствения истински път.

Когато приключи с молитвите си, Жосеран продължаваше мрачно да дъвче парче сурова карантия.

— Как можеш да ядеш тази отвратителна каша? — попита Уилям.

— Аз съм войник. Войникът без храна не може да оцелее независимо каква гадост му е поднесена в паницата.

Уилям взе увито парче сготвени черва в ръка, почувства хлъзгавата му повърхност. Усети как му се повдига. Стана и напусна шатрата с намерението да хвърли карантията на кучетата. Но светът се завъртя около него и той падна гърбом, мъртво пиян.

Уилям се събуди преди зазоряване. Някъде в нощта се носеше вълчи вой. Чувстваше тъпа болка зад очите си. Посегна към разпятието на врата си и замърмори тихо молитва. Знаеше, че ако се провали в това, в тази изкупителна мисия в окаяния си живот, за него нямаше да има спасение.

Сутринта беше студена и мъглива. Под тях имаше езеро със стоманеносив цвят. Тъмен облак обвиваше заобикалящите ги склонове. От време на време в промеждутъците на проясняване съзираха острите зъбери на планините, чиито покрити със сняг и лед върхове се редяха до хоризонта.

Джучи клечеше при огъня пред юртата. Студът, изглежда, не му правеше впечатление. Носеше плъстени ботуши с дебели подметки, каквито носеха всички татари, и дебела връхна дреха, която наричаха дел, пристегната с широка ивица от оранжева коприна. Все още не беше сложил обточената си с кожа шапка. Главата му беше почти напълно обръсната, както и на всички останали, само с кичур коса на челото и две дълги плитки зад всяко ухо.

Джучи печеше овчата глава, набучена на дълга пръчка. Обърна я върху въглените. Щом напълно я опърли, той я постави на земята и заизмъква оскъдни парченца обжарено месо и мозък с върха на ножа си.