Колин Фальконер - Пътят на коприната

— Според мен е най-добре да остана тук.

Хутлун разбра какво мисли: ако ще се пролива кръв, по-добре ще е да остане тук и да защитава собствените си владения.

— Тази сутрин дойде конник с новини от Бухара — каза Кайду. — Някакви посланици ще минат оттук на път за Каракорум. Поискаха от нас да ги съпроводим до Беш Балик. Искам ти да оглавиш отряда за охрана.

Хутлун усети прилив на гордост, че е избрана за тази задача пред двамата си братя.

— Първо ще ги доведеш тук, докато се оправи времето. Но няма да ги водиш до Беш Балик. Искам да ги отведеш чак до Каракорум.

— Защо?

— Така на курултая ще можеш да предадеш на Арик Буке подкрепата ми. Не мога да съм глух и сляп за всичко, което се случва.

— Горда съм, че ми поверяваш тази задача, татко.

— Винаги съм ти вярвал, дъще. Ти си най-способната от всичките ми деца.

По-голяма похвала не й беше казвал. Да бях син , помисли си тя, можех да стана хан .

— Тези посланици — попита го тя — откъде са?

— От земи далеч на запад. Варвари. Изглежда, искат да се проснат по очи пред нашия хан на хановете.

— Но ние нямаме хан на хановете.

Хутлун знаеше, че съвещаването на курултай може да отнеме две или три години.

Кайду сви рамене.

— Като нямаме хан на хановете — отговори той, — ще им се наложи да почакат в Каракорум, докато бъде избран такъв.

Колко време пътуваха? Изгубил беше броя на седмиците. Или бяха месеци?

Поели бяха по великия пустинен път от Алепо. Твърдият чакъл се точеше миля след миля през самотната територия, населена от кози и бедуински овчари. Татарите бяха настояли да оставят каруците си с тежки железни сандъци с провизии и плетената ризница, която Жосеран носеше като дар за татарския хан. Другите дарове Жосеран опакова в непромокаема кожена торба и я окачи на коня си. Дамаският меч също беше у него.

Уилям продължаваше да стиска кожената торба, която носеше и в Акра. Жосеран се чудеше какви ли съкровища си е въобразил, че са жизнено необходими за мисията му. Вероятно клещи за нокти и власеница.

Макар да беше вече зима, дните бяха топли и непривикналият на жегата и умората от несгодите на пътуването Уилям се полюляваше на седлото си. Нямаше да издържи и осем дни, какво ли остава за осем месеца, помисли си Жосеран. Мухите бяха изтезание за всички. Рояците се събираха в ъгълчетата на очите им и устните им, когато спираха за почивка. Осем месеца, помисли си Жосеран. Невъзможно! Джучи май се е опитал да се погаври с тях.

— Искам да ме научиш да говоря на езика на татарите — каза Жосеран.

— Трудно ще ти е — отговори му Джучи на арабски.

— Звучи ми като тюркски, а него вече говоря добре. Според мен ще видиш, че имам вродена дарба към татарския. А и нямаме какво друго да правим през това нескончаемо пътуване.

— И откъде да започна?

— Вече знам, че „Здравей“ е салам. „Благодаря“ ерекмет. Сутрин един на друг казвате кайерле ирте. А вечер кайерле киш.

Джучи се разсмя, развеселен.

— Отлично. Хората ми мислят, че си тъп като коня си, но са те подценили. Много добре, Варварино. Както каза сам, няма какво по-интересно да правим, докато яздим. Ще ти казвам някоя дума пътьом и ще видим кой ще научи първи татарски: ти или конят ти!

Беше вечер, скоро след като бяха тръгнали от Алепо, скорпион ухапа един от татарите. Пострадалият прекара цялата нощ в хлипания от болка и умря рано на другата сутрин. Инцидентът смрази Уилям до мозъка на костите му.

Но виденията на Христос му помогнаха да устои. Ако това трябваше да е неговият кръст, неговото чистилище, така да бъде. Охотно щеше да посрещне страданията си като бич за нечистите си помисли.

Конски фъшкии бяха полепнали по влажните им дрехи; въздухът в шатрата беше наситен с мириса им. Уилям избърса очите си, които сълзяха и лютяха от дима от огъня.

— Мислиш ли, че идва наш ред да ни ядат? — попита той Жосеран.

Слушал беше легендите за тези хора, как пиели кръв и се хранели с кучета, жаби, змии и дори един с друг. Като ги гледаше сега, не беше трудно да си го представи. Взираше се с отвращение в бъркотията от овчи вътрешности върху мократа от тях трева пред него. Татарите се разсмяха и го подканиха да яде, докато те вадеха черва и карантия от димящия куп с омазнени и черни пръсти. Остатъкът от животното, руното, главата и окървавените кости, лежеше накуп отстрани.