Антон Дончев - Странният рицар на свещената книга

На третия път се изправих, свалих гълъба от рамото си и го прибрах в двете си шепи. Той се сгуши и загука.

В този миг закънтяха удари, които огромната зала на пещерата удвои — не, одесетори, — и пещерата се превърна в камбана. Стори ми се, че дори потокът светлина потрепери.

Обърнах се и видях, че входът на пещерата е препречен от висока дървена врата, обкована с кръгли глави на едри гвоздеи. Изведнъж гвоздеите взеха да се ронят, вратата се нацепи и в процепите с лъчи светлина блеснаха остриета на брадви. После вратата се тръшна цялата, заедно с гредите, които я държаха. На зиналия отвор стояха тълпа кумани, над тях се възвишаваха железните слепи шлемове на кръстоносци. На шлемовете кацаха медни орли, стърчаха рогове, светеха нокти на зверски лапи. Хора и зверове нахлуха в пещерата.

Когато пороят на въоръжените мъже се изля в пещерата, в рамката на вратата останаха двама души — кръстоносец с маска на подигравателно усмихнато лице и Доминиканеца.

Богомилите тръгнаха насреща им. Те се хванаха за ръце, сякаш ги окова верига, та вдигнаха преграда от жива плът пред остриетата на копия и мечове. Страшно е да видиш как над човешки глави разцъфтяват червените цветя на водоскоци от кръв.

Обърнах глава към черното езеро. От другата страна белееха ризите на дедеца и хората с него. И в този миг, че дедецът залитна. Светнаха перата на стрели, които прелитаха над черната вода.

Хвърлих гълъба нагоре и той изпляска с криле. После се хвърлих с главата надолу в езерото да го преплувам. Едва не се пребих, защото езерото бе дълбоко две педи. Богомилите бяха налели вода на дъното на пещерата, после я бяха почернили с някакво багрило. Там, където слизаше дяволът, навярно имаше яма. Когато прегазих и излязох от другата страна на плиткото езеро, по-напред бялата ми риза чернееше като залята с катран, а от косата ми капеше черна смола. Гълъбът безстрашно кацна на рамото ми. Пред самите ми очи дяволът протегна ръка, та измъкна свитъка със Свещената книга от обятията на дървения гълъб. А той продължи да плува във водопада от светлина.

Бягахме по някакви тъмни ходници, изкачвахме се нагоре и слизахме надолу. Черният дявол и бялата Ева полуподкрепяха, полуносеха ранения дедец. От бялата му риза капеше червена кръв, от моята риза капеше катран. Първият човек, Адам, изкалян и мокър, носеше факла, от която ръсеше пламъци. Ако някой тръгнеше подире ни, лесно щеше да ни проследи. Но стигнахме подземна река и се качихме на лодка — аз, дедецът, дяволът, Адам и Ева.

Спряхме пред подредените камъни на малък пристан все още в пещерата. Там, на мокрия пясък, положихме дедеца. От гърдите му стърчеше пречупена стрела. Лицето му беше спокойно, като че ли умиращото тяло не беше негово.

Факлата пращеше и гаснеше. Чак сега дяволът свали огромната си корона и я положи на земята. Отвори я и запали свещта, която бе светила в очите и зъбите на маската. А маската легна отстрани с угаснали очи. За пръв път видях лицето на Влад.

Дедецът каза:

— Владе, дай Свещената книга на човека, който каза, че е Боян от Земен.

Дяволът — Влад — ми подаде свитъка.

Дедецът каза:

— Бояне, ти ще занесеш книгата на братята албигойци, за да се превърне тя в знаме и хоругва в тяхната борба.

Стоях втрещен.

Дедецът каза още:

— Когато гълъбите-ангели донесоха вестта, че Пейре Певеца идва за книгата, ние се събрахме — всички старейшини на богомилската черква — и решихме да изпратим Свещената книга в Окситания.

Тъй каза — гълъби-ангели. Но, разбира се — ангел ще рече вестител на езика на гърците. Дедецът говореше:

— Казано е: „Небесният отец ще даде Светия дух на ония, които искат от него.“ И Бог ни даде, на нас, богомилите, живия дух на апостол Йоан. Казано е още: „Кой е оня баща между вас, който, ако му поиска син му хляб, ще му даде камък?“ Албигойците са наши синове, те искат и ние ще им дадем благословения хляб на Йоановото слово.

И прошепна:

— Бояне, коленичи.

Коленичих на мокрите камъни. От косата и дрехите ми върху бяло-червената риза на дедеца капеше чернилка. Острието на стрелата чезнеше в ризата, по средата стрелата се чупеше и другият край със сивите пера също опираше гърдите. Още помня тази триъгълна врата с крехка рамка, през която виждах спокойното лице на дедеца и през която щеше да излети душата му. Той каза:

— Ти, когото гълъбът избра, целуни тази книга. Отсега нататък ти нямаш ни майка, ни баща, ни жена. Ти си избран да бъдеш страж и пазител на книгата.