Антон Дончев - Странният рицар на свещената книга

Та аз все едно нямах нито майка, нито баща, нито жена. Направо ставах за съвършен богомил. Дедецът говореше:

— С тебе ще дойдат тези трима души — Влад, Ясен и Лада. Тъй е заповядано — с книгата да вървят трима нейни пазители богомили.

Очите му още сияеха със синя светлина, но гласът му гаснеше. С едва доловимо кимване той ми подсказа да се наведа над него. Устните му промълвиха:

— Помни мравките — те събират Божието зърно. Има и мравки воини.

И затвори очи. Мъртъв беше. А изглеждаше безсмъртен.

Дойдоха хора. Поведоха ни нагоре, по изтъркани стъпала, издълбани в скалата. Накрая светна.

Излязохме на скала пред пропаст. Простор и синева. Посрещна ни старец в посивяла риза, държеше ръцете си разтворени, сякаш искаше да ни прегърне. По косите му, по плещите му, по ръцете му кацаха птици. Ято летеше над главата му. Гълъби бяха, но с отвращение видях и едър гарван.

Старецът ни заведе пред десетки клетки на гълъби, наредени на скалата. Истински град на гълъбите беше, те пляскаха с криле и се мъчеха да проврат глави между пръчките.

Още днес десетки, а може би стотици гълъби щяха да полетят към богомилските общини по целия път на Свещената книга до Лангедок. Те щяха да носят благата вест, че тя иде и ще премине през селата им. Те щяха да са готови да я посрещнат.

И да посрещнат мене — Анри дьо Вентадорн, пратеник на папата.

Лада, Влад и Ясен влязоха отново в пещерата. Отидох до ръба на скалата, надвесен над бездънна пропаст. Измъкнах изпод черната си дреха пергамента с посланието на папата. И пергаментът беше целият черен, едва ли Можеше да се прочете нещо. Накъсах го — не беше лесно — и хвърлих парчетата в пропастта. Те се люшкаха и падаха, а гълъбите летяха около тях и си играеха. Когато се обърнах, видях, че старецът с птиците ме гледа. Не, не ме гледаше. Изненадан разбрах, че е слепец. Той ми каза:

— Когато отчаяние залее сърцето ти, вдигни поглед към небето. Там винаги летят птици. И помни, че една от тях носи благата вест.

Не, старче — няма да мина по пътя, начертан от гълъбите. За миг, само за миг, изпитах изкушението да вървя с богомилите, докато мога, защото щяха да ме подкрепят по целия път до Италия. Не, не биваше. Свикнал бях да се боря сам, щях да се отърва от тях при първа сгода.

Нямаше да потърся помощта на цар Борил — трябваше да бягам от Доминиканеца. Вземеше ли книгата, аз бях излишен, той можеше да спести на папата пет хиляди златици и да остане завинаги човека, пленил гонената два века прокълната книга. Той не ми вярваше, аз още по-малко му вярвах.

Съдено ми било да ме будят насред сън. Спях по гръб, с ръце върху завивките и усетих болка, като че ли нажежен гвоздей прониза китката ми. Отворих очи и видях кълбо светлина — над мене се надвесваше слепецът с вощеница в ръка. Капка разтопен восък бе паднала върху китката ми.

Не се надигнах, гледах стареца от долу на горе. И сега го виждам. Лицето му приличаше на череп, но кой знае защо не напомняше за смърт, то беше като изваяние на велик майстор, който е искал да изобрази победата на духа над тленната плът. Побелелите му очи мътно светеха като две мраморни кълба. Сториха ми се две яйца, от които ей сега ще се измъти нещо. Ръката, хванала свещта, бе огромна, с дълги тънки кости, свързани от възлите на ставите. И босите нозе бяха огромни, някак плоски и разплескани, с дълги сухи палци, между които чернееше пустота. Бяла риза падаше от широките кости на плещите, без да докосва тялото. А имаше ли под нея тяло?

Виждаха ли белите му очи? Лежах гол пред него — той знаеше всичко за мене. Напипах с ръка свитъка на Тайната книга до главата ми. Слепецът каза:

— Ела.

Обух двете парчета дърво с ремъци и тръгнах след стареца. Не отидохме далеч, той дръпна завеса и влязохме в помещение, издълбано във варовика. Старецът запали една след друга вощениците на седмосвещник и го вдигна над главата си. Пълно беше с ръкописи — наредени върху полици на стените, пръснати върху каменна маса, нахвърляни в разтворени сандъци. Попитах стареца:

— Виждаш ли?

Той ми каза:

— Зрак и сумрак, но зная какво виждаш ти.

Казах му:

— Видях в подземията на замъка Сан Анджело богомилските книги — затворени.

Той каза:

— Тези книги тук не са затворници, а пътници. Те спират, за да тръгнат нанякъде. Но по-добре да са затворници, защото все някой ден ще видят свободата, отколкото да бъдат изгорени. Видях Доминик, когото скоро ще нарекат светия, видях го да гори книги.