Антон Дончев - Странният рицар на свещената книга

И в този водопад от светлина бавно се спусна издялан от дърво гълъб с широко разтворени криле. Голям беше, по-голям от най-едрия орел. В ноктите си държеше пергаментен свитък. Гълъбът летеше в обръч, върху който светеха дузина свещи. Но пороят светлина, който се лееше от свода, сякаш гасеше свещите. И гълъбът плуваше и слизаше бавно в златния поток. Не се виждаха да го Държат нишки, пред очите ни се случваше чудо. Разнесоха се тихи възклицания:

— Книгата, книгата…

С всички сили се борех да не ме залее, потопи и разтопи това благоговеене и този възторг, това опиянение на хората около мене. Не бях един от тях, чужденец бях. Исках да остана трезвен, да гледам отстрани. Трудно беше, усещах се замаян — сякаш сънувах и се мъчех да се събудя.

Дедецът вече не говореше, той викаше:

— Чеда мои, братя, мили Богу, над човека слезе благодатта на Бога. Над нас слизат животворните слова, написани от самата ръка на апостол Йоан. Той облегна глава на гърдите на нашия Спасител. И Христос каза на Йоана, че той няма да умре, а ще дочака връщането на Божия син. Братя мои, обичайте ближните си и помнете, че братът до вас може да е живият апостол Йоан, който безсмъртен чака спасението на света от властта на Сатаната.

Едва намерих сили да откъсна поглед от гълъба и от книгата. Огледах се и видях, че срещу мене светят човешки очи. Лицата бледнееха в зрака на ранното утро, но очите сияеха. Наистина, като си помислиш, че човекът до тебе може да е апостол Йоан… Ние вярваме в чудесното възкресение и в деня на страшния съд, защо да не повярваме, че Бог може да е дарил Йоана с вечен живот? Стига да е поискал.

А там, на калния остров, първият човек се изправи. Сатаната остана коленичил в краката му, очите му угаснаха. И човекът вдигна ръце нагоре, а гълъбът се спусна и спря тъкмо над главата му. Човекът докосна свитъка със Свещената книга и тържествено запя:

— И Божията мъдрост сътвори мене, човека, от седем съставки — плътта ми от земя, кръвта ми от роса и слънце, очите ми от бездни морски, костите ми от камък, косата ми от летежа на ангелите, жилите ми от тревите земни и душата ми от вятъра и от Божия дух.

Тогава гласът на жената запита:

— А кога се роди първата жена на земята? И дедецът изрече:

— Господ видя, че на първия човек Адам не е добре да живее самотен. И Господ затова пожела и му даде жена — да върви с него по пътя на истината.

За пръв път видях Лада. Тя се роди и очерта в полумрака — висока, стройна, с дълга бяла дреха. Стоеше изправена пред черната паст на бездната, която зееше зад нея, защото дъното на пещерата тънеше в мрак. Тя събираше с бялата си дреха и русата си коса цялата светлина на невидимите светилници и на небесния порой. Тя сякаш плуваше, защото зад нея имаше само пустота — светлината не успяваше да стигне до невидимото дъно на пещерата.

Да, певците не смеели да описват красотата на Елена от Троя. Казвали само, че угаснали старци се изправяли, когато тя минавала край тях. Пред красотата на Лада ми се искаше вечно да остана на колене.

Зад езерото излязоха и застанаха дедецът и трима побелели мъже — и те в бяло като всички нас. На рамото на дедеца бе кацнал гълъб. Дедецът се изкачи на плоска скала и вдигна ръка. Тъй тихо беше, че за пръв път чух далечното бучене на вода. Сякаш бучеше водопадът от светлина.

Дедецът каза:

— Всяка година в деня на сътворението на човека гълъбът избира новите трима пазители на Свещената книга. Човече, на твоето рамо ще кацне живият гълъб. Волята на твореца е да се подчиниш, да забравиш себе си и да пазиш животворните слова на Йоан.

И гълъбът излетя от рамото на дедеца нагоре в потока от светлина. Другият, дървеният гълъб, остана да се люлее едва забележимо над главите на Адам и Ева.

Живият гълъб се вдигна нависоко, към зиналия отвор, от който струеше светлината. Перата му заблестяха. Помислих си, че ще излети на воля и ще се стопи в небето.

Но небе не се виждаше — само светлина.

После гълъбът почна да кръжи над нас, смълчани и стаени в очакване.

Гълъбът кацна на моето рамо, и клъвна крайчеца на Ухото ми. Въздишката на хиляди гърди като че ли разлюля водопада от светлина. Да, гълъбът на Пейре беше. Оня прокълнат или благословен гълъб, за който се чудех дали да го заколя, или да го пусна. Сега той ме позна.

Три пъти пускаха гълъба и три пъти той кацна на моето рамо. Но вече не се колебаеше, а направо литваше от ръцете на дедеца и идеше при мене. Тъй си останах единственият новоизбран пазител на книгата, гълъбът не избра други двама. Затова от старите пазители останаха първият човек Адам, докоснат от Божия дух, и първата жена Ева. Адам се наричаше Ясен, а Ева се наричаше Лада. А Влад бе дяволът.