Антон Дончев - Странният рицар на свещената книга

Пред нас бавно се открехна тежка завеса. Не беше платно, друга тъкан беше, може би кожа. През този тесен и висок процеп нахлуваше светлина. Хората около мене запяха с тихи, печални гласове. И казваха:

— Благословете ни, пощадете ни. Амин. Да бъде нам според твоето слово. Отец, Син и Свети Дух да опрости всичките ни грехове. Да се поклоним трижди…

И три пъти ние докоснахме каменния под с челата си. А после богомилите отново запяха.

— О, владико, съди и осъди пороците на нашата плът, нямай милост към плътта, родена от тленното, но се смили за духа, който е затворен в плътта…

Завесата бавно се отваряше, двете й крила се отдръпваха — и пред нас се ширна подземно езеро. Водата светеше излъскана и гладка като замръзнала смола или огромна мраморна плоча. Върху езерото се плъзгаше светлината на невидими огньове и факли, скрити зад скали.

Изведнъж се разнесе глас — звучен и тържествен. Човекът не се виждаше, но познах гласа. Говореше дедецът. И той каза:

— В началото нямаше земя и нямаше хора. Навсякъде беше само вода.

И се чу глас на жена, и жената попита:

— А къде беше Сатаната? Дедецът отговори:

— Сатаната имаше такава власт и слава, че заповядваше на небесните ангели. И като гледаше славата на оня, който движи небесата, Сатаната намисли да стане подобен на Всевишния. Тогава дяволът реши да направи земята.

Върху черната неподвижна вода на езерото се плъзна сал. В него стоеше изправен Сатаната — гол черен мъж, с черни криле и червено лице. Носеше маска, положена като корона върху главата му, та изглеждаше с цяла глава по-висок от всеки мъж. Маската имаше прорези за очите и устата и в тях светеха пламъци.

Приличаше и на ангел, и на дявол — както ги рисуват в черквите.

Ето тази черна вода с дявола над нея — тя беше чертата, която разделяше нашата църква от вярата на богомилите. Помнех — и не можех да забравя — оная тежка, обкована в мед Библия, която тайно открехвах в параклиса на замъка, а не биваше мирянин, и то дете, да чете Светото писание. И там, на първата страница пишеше: „В началото Бог създаде небето и земята. А земята беше пуста и неустроена, и тъмнина беше върху бездната, и Божият дух се носеше над водата.“

Това бяха първите слова в Библията, на първата от двете хиляди страници. Щом Бог бе създал земята, то редът върху нея бе осветен от Бога — с папата и царете, с цялата пирамида от господари, изградена върху гърбовете на робите. Но ако земята бе творение на дявола, то редът върху нея не беше свят.

Салът спря в средата на езерото. Сатаната слезе в черната вода — навярно там имаше стъпала. Водите се затвориха над него. Салът се плъзна встрани и изчезна.

Тогава над гладката вода бавно излезе една черна ръка, свита в пестник. Ръката се разтвори — не виждах много добре, далеч беше — но се досетих, че в дланта лежи шепа кал.

Отстрани се плъзна втори сал — парче земя, купчина кал. Сатаната излезе от водата. То се знае, водата бе изгасила пламъците в маската му. Но очите му и устата внезапно отново пламнаха.

Прозвуча гласът на дедеца:

— Тъй дяволът извади шепа земя от дъното на бездната. И земята растеше. И Сатаната заповяда земята да роди всякакви хвъркати — и влечуги, и животни, и треви. Така всичко, което тича, лети, пълзи и плува по Земята, е творение на Сатаната.

А гласът на жената запита:

— Кой създаде човека?

Дедецът каза:

— Тогава дяволът намисли да направи човека по свой образ и подобие, за да има свой слуга. И направи човека от кал и глина. Но дяволът не успя да даде душа на човека, защото дъхът му изтичаше в земята…

Докато звучеше гласът на дедеца, Сатаната се наведе и почна да извайва нещо от купчината кал в нозете му. Той изрови от калта, та изправи на колене човешко тяло. И го чистеше от калта, сякаш извайваше статуя. Пред Сатаната се гънеше и безволево се люшкаше човек, но накрая се вкамени, застанал на колене. Сатаната сведе лице към изваянието. И от устните му бликна пламък. После вдигна ръката на човека, но тя падна надолу. Сатаната прегърна творението си — и двамата черни — дяволът и калния човек.

Жената запита:

— А кой даде душа на човека? Дедецът отговори:

— Тогава Бог се смили и като прати своя Свети Дух, даде на човека искра от вечния живот…

Докато гледах как богомилите представят сътворението на Земята и човека, в пещерата се развиделяваше. Въздухът просветля, черното стана сиво, сенките избледняха. Смаяно погледнах нагоре. И видях, че на свода над мене зее светъл отвор и през него нахлува утрото. Изведнъж върху черното езеро се изсипа сноп светлина, който съедини небето и земята с една сияйна колона. Водата непоносимо заблестя.