Антон Дончев - Странният рицар на свещената книга

— Татко, кой е верният път — за борба със злото или на несъпротивление срещу злото? Ако не се борим със злото, как ще го победим?

Той ми каза:

— Верният път е само един. Слушай, защото от моето гърло ще говорят два гласа — моят човешки глас и гласът на истината.

За пръв път той притвори очи и лицето му потъна в сянка. Събра всичката своя сила в гласа си, не искаше да я хаби за погледа си. Изрече с нов глас — глух и дълбок, глас от кладенец:

— От невидимото и видимото естество създадох човека, от смърт и от живот… И дадох му воля, и му показах Два пътя — светъл и тъмен. И рекох му — ето ти добро и ето ти зло, избирай, за да видя любов ли имаш към мене или ненавист…

Той говореше на мене — Анри дьо Вентадорн. Говореше и на Боян от Земен. Казваше на всеки човек: Избирай. Само че що е добро и що е зло? Пилат Понтийски бе попитал: „Що е истина?“

Дедецът отвори очи и ме осия със синевата на погледа си. Каза:

— Не казвай, че не знаеш кое е добро и кое е зло. Като гледаш нощното небе и звездите, не знаеш ли кое е тъмно и кое светло? Някога цялото небе и цялата земя били черни. И Бог пръснал върху тях капки светлина. Понякога мисля, че е изтървал съсъд с небесно злато, понякога — че нарочно е хвърлил шепи звезди. И светлината грейнала в мрака. Ако ти пръснеш шепи пшенични зърна върху праха на пътя, сред фъшкиите и курешките — какво ще направиш? Най-добре е като в оная приказка за деца да пратиш мравки да съберат зърното. Бог изпратил единия свой син — Сатана, твореца на видимото — да направи тялото на човека. А Той, нашият Бог, дал на човека душа и воля за избор. Но хората се правели, че не различават светлото от тъмното. Тогава Бог изпратил своя втори син — Исус Христос, — да ни посочи пътя към светлината…

Силата на погледа и гласа му ме притисна, коленичих и сведох глава. Със затворени очи чувах гласа да иде из мрака. Той изрече:

— Ние, хората, сме като мравките — събираме зърната от светлина, пръснати по земята. Когато Бог ни повика, ще се качим горе да ги събираме по небето. Ние, хората, трябва да отделим зърното от пръстта. А кой знае — Бог може да е дал да събират зърното му дори истинските мравки и всички живи същества, които вървят, летят или плуват на земята…

Замълча. Стоях с наведена глава. И чух мракът тихо да казва:

— А дали сам Бог не е накарал сина си Сатана да сложи маската на лицето си, червена като разжарена пещ? И след свършека на времената дали Сатана няма да захвърли маската си и да застане — светъл и чист — до своя баща, нашия Бог? Защото Христос и Сатана са братя… Гласът замлъкна. Намерих сили да вдигна глава и да отворя очи. Очаквах дедецът да е изчезнал — той стоеше пред мене и ме гледаше, стори ми се, с жалост и снизходителност. Попитах го:

— Татко, защо поиска да ме видиш? Той каза:

— Зная как е загинал Боян от Земен. Исках да видя човека, който е дръзнал да вземе името му.

Не каза нищо повече, нито стори някакъв знак, но платната се разтвориха и към мене пристъпиха двама мъже в дълги, сиви власеници, за да ме отведат.

Дедецът каза:

— Ти ще видиш Свещената книга.

И аз видях книгата. Заведоха ме в килия, издълбана в скалата, осветена от запалена борина над блюдо с вода. Тук имаше таван, осиян от отражението на пламъка на борината. Върху тесен одър се трупаха одежди.

Останах сам. Разбрал бях, че трябва да сваля своите дрехи и да се преоблека. Навлякох бяла риза, изтъкана цялата, без шевове по нея. Зъзнех в необичайното облекло.

Отидох до светилника. Водата в блюдото светеше като течно злато. Веднъж видях съд с разтопено олово като излъскано сребърно огледало. Някакъв глупак пипна огледалото с пръст и пръстът му изгоря. Не смеех да докосна златната вода. Почуках блюдото с пръст — сиянието по тавана се залюля. Разлюлените светлини върху потона, едва забележимото полюшване и тръпнене на завесите, всичко ми се виждаше леко и нетрайно — отражение върху вода, която тече.

Моите придружители влязоха и мълчаливо ме поведоха по дълъг ходник. Човекът, който носеше факлата, неочаквано я потопи в каменно корито. Останахме на тъмно, единият богомил ме хвана за ръка и ме поведе нанякъде.

Усетих, че влизаме в огромна кухина. Усетих, че наоколо има много хора, колко — не можех да преценя. Чувах притаено дишане, стори ми се, че долавям полъх на топъл вятър. Спряхме. Човекът, който ме водеше, коленичи. Коленичих и аз.

Разпалиха се светлини — много светлини. Не бяха от факли, светилници бяха с блюда вода под тях. Нареждаха се отляво и отдясно, далече от мене. Светлината бавно извая очертанията на хиляди коленичили мъже и жени — приведени гърбове и преклонени глави. Всички гърбове бяха бели, косите бяха черни, руси, бели — всички до раменете, та трудно се различаваха мъже от жени. Коленичихме в огромна пещера. Погледнах нагоре — нищо не се виждаше. Мрак.