Кен Фоллетт: Зимата на света

Клей вдигна телефона.

— Свържете ме с генерал ЛеМей във Висбаден.

След минута попита:

— Къртис, да ти се намират самолети, които могат да превозват въглища?

Пауза.

— Въглища — натърти Клей.

Още една пауза.

— Нали това ти казвам — въглища.

След миг Клей погледна сър Брайън и му рече:

— Казва, че американските ВВС могат да доставят всичко.

Британците се върнаха в своята главна квартира.

В събота Лойд ангажира един армейски шофьор и отиде на лична мисия в съветския сектор. Намери адреса на семейство фон Улрих, които беше посетил преди петнадесет години. Знаеше, че Мод още живее тук. Двете с майка му бяха подновили кореспонденцията си в края на войната. Писмата на Мод храбро представяха едно ежедневие, което навярно беше изпълнено с жестоки трудности. Тя не търсеше помощ, а и Етел не можеше да направи нищо за нея — и в Англия все още действаше купонната система. Мястото изглеждаше много различно от спомените на Лойд. През тридесет и трета домът на фон Улрихови беше много представителен. Вярно, леко позапуснат, но изискан. Сега беше съборетина. На повечето прозорци вместо стъкла имаше дъски или хартия. В зидарията имаше дупки от куршуми, а оградата беше съборена.

Дограмите и вратите не бяха боядисвани от много години.

Лойд поседя малко в колата и погледа къщата. Предишния път, когато дойде тук, бе на осемнадесет години, а Хитлер току-що беше станал канцлер. Младият Лойд не можеше и да си представи ужасите, които светът преживя оттогава. Нито той, нито някой друг не подозираше колко близо до победата щеше да стигне фашизмът в цяла Европа. Или колко много ще трябва да пожертват всички, за да го победят. Лойд се чувстваше малко като къщата на фон Улрихови — разнебитен, бомбардиран и обстрелван, но още жив.

Мина по алеята и почука на вратата.

Позна прислужницата, която му отвори.

— Здравей, Ада. Помниш ли ме? — попита той на немски. — Аз съм Лойд Уилямс. Отвътре домът изглеждаше по-добре. Ада го въведе в салона. Върху пианото имаше цветя във водна чаша. На дивана беше застлано пъстро одеяло — несъмнено за скриване на дупките в тапицерията. Вестниците по прозорците пропускаха изненадващо обилна светлина. Двегодишно момченце влезе в салона и огледа Лойд с откровено любопитство. Беше облечено в домашно ушити дрешки, а в личицето му имаше нещо ориенталско.

— Ти кой си? — попита детето.

— Казвам се Лойд. А ти?

— Валтер — отговори момченцето. После изтопурка навън и Лойд го чу да съобщава на някого: — Този мъж говори смешно! „Толкова по въпроса за произношението ми“, рече си Лойд.

После чу гласа на жена на средна възраст.

— Не прави такива забележки! Невъзпитано е.

— Съжалявам, бабо.

После в салона влезе Мод.

Лойд бе потресен при вида й. Мод беше на не повече от петдесет и пет години, ала изглеждаше на седемдесет. Косите й бяха сиви, лицето — изпито, а синята й копринена рокля беше извехтяла. Мод целуна Лойд по бузите със съсухрените си устни.

— Лойд Уилямс! Колко се радвам да те видя!

„Това е леля ми“, помисли си Лойд и изпита малко странно чувство. Но Мод не подозираше това; Етел бе опазила тайната си. След Мод влязоха Карла, която беше неузнаваема, и нейният съпруг. Лойд беше срещнал Карла, когато тя бе твърде зряло за възрастта си единадесетгодишно момиченце. Сега би трябвало да е на двадесет и шест. Въпреки че беше прекадено слаба — като повечето германци — тя беше красива и излъчваше увереност, която изненада Лойд. Нещо в стойката й го наведе на мисълта, че е бременна. От писмата на Мод знаеше, че Карла е омъжена за Вернер, който и днес беше същият очарователен красавец като преди петнадесет години. Цял час си разказваха преживелици от изминалите години. Фон Улрихови бяха минали през невъобразими ужаси и го признаваха откровено, обаче Лойд остана с впечатлението, че му спестяват най-страшните моменти. Разказа им за Дейзи и малката Ева. През това време дойде едно девойче и попита Карла дали може да отиде на гости у приятелка. — Това е нашата дъщеря Ребека — обясни Карла на Лойд. Момичето беше на шестнадесетина години и Лойд заключи, че е осиновена.

— Написа ли си домашните? — попита Карла.

— Ще ги напиша утре сутринта.

— Сега, ако обичаш — твърдо отговори Карла.

— О, мамо!

— Без възражения — отсече Карла. Отново се обърна към Лойд и Ребека излезе от салона. Разговаряха за кризата. Като градски съветник, Карла беше дълбоко въвлечена в събитията. Беше песимистично настроена относно бъдещето на Берлин. Смяташе, че съветските власти просто ще продължат да морят берлинчани с глад, докато западните съюзници не отстъпят и не предадат града изцяло под техен контрол. — Нека ти покажа нещо, което може би ще те накара да си промениш мнението — каза Лойд. — Би ли дошла с моята кола?