Сара Уотърс - Крадлата

Спи някак си невинно. И аз някога спях така. Изчаквам малко, а после изваждам снимката на майка си и я доближавам до устата си.

"Това е тя, шепна. Това е тя. Сега тя е твоята дъщеря!"

Колко лесно изглежда! Но след като съм заключила лицето на майка си, лежа неспокойно. Часовникът на чичо ми потреперва и започва да бие. Някакво животно врещи като дете в парка. Затварям очи и започвам да си мисля за онова, за което от години не съм си мислила толкова ясно: за лудницата, която беше първият ми дом, за жените с дивите погледи – за умопомрачените, за сестрите. Изведнъж си спомням стаите на сестрите, рогозките от кокосови влакна, надписа върху варосаната стена: "Моята храна е да изпълнявам волята на Оногова, Който Ме е пратил" [26] Евангелие на Йоан, 4:34. – Бел. пр. . Спомням си стълбата, която извеждаше на тавана, разходката на покрива, мекотата на оловото под ноктите на ръцете ми, страховитото падане на земята.

Трябва да заспя, мислейки си за тези неща. Трябва да се потопя в най-дълбоките дебри на нощта. После се събуждам, но не съвсем – все още не съм се освободила изцяло от прегръдката на мрака. Отварям очи и съм объркана, съвсем съм объркана и съм изпълнена с ужас. Поглеждам към тялото си в леглото и ми се струва, че то се променя и изглежда странно

– Ту е голямо, ту е малко, съставено е от отделни части, които са раздалечени една от друга; не мога да определя на каква възраст съм. Започвам да се треса. Викам. Викам Агнес. Съвсем съм забравила, че тя си замина. Забравила съм за Ричард и за нашия заговор. Викам Агнес и ми се струва, че тя идва към мен, но всъщност е влязла, за да отнесе лампата ми. Мисля си, че иска да ме накаже.

– Не вземай лампата! – казвам ѝ, но тя я взема и ме оставя в ужасяващата тъмнина, а после чувам скърцащи врати, стъпки зад завесата. Струва ми се, че е минало много време, преди лампата да се появи отново. Когато я вдига, за да види лицето ми, Агнес изпищява.

– Не ме гледай! – извиквам. А после: – Стой тук! – Защото имам чувството, че ако тя остане, някакво нещастие, някакво ужасно нещо – не знам какво, не мога да го назова, ще бъде предотвратено и аз ще бъда спасена или тя ще бъде спасена. Скривам си лицето, притискайки се към нея, и я сграбчвам за ръката. Ръката ѝ обаче е бледа, там, където преди имаше лунички. Взирам се в нея и не знам коя е.

Тя изрича с глас, който ми е непознат:

– Аз съм Сю, мис. Сю. Не ме ли виждате? Вие сънувате.

– Сънувам ли?

Тя докосва бузата ми. Приглажда косата ми – всъщност не като Агнес, а като... Като никой. Повтаря: – Аз съм Сю. Агнес се е разболяла от скарлатина и се е върнала у дома. А сега трябва да лежите, понеже в противен случай студът ще разболее и вас. А вие не бива да се разболявате.

Продължавам за миг да плувам в някаква гъста мъгла, а после сънят изведнъж изчезва и аз я разпознавам, разпознавам себе си – миналото си, настоящето си, неопределеното си бъдеще. Не знам коя е, но знам, че е част от всичко това.

– Не ме оставяй, Сю! – извиквам.

Усещам я, че се колебае. Когато се отдръпва, започвам да ѝ стискам ръката още по-силно. Тя обаче се отмества, за да ме прескочи, пъха се под чаршафа и ляга до мен, прегръща ме и доближава устата си до косата ми.

Студена е и от допира с нея и на мен ми става студено. Започвам да треперя, но след малко се успокоявам.

– Готово – казва тя. Измърморва думата. Усещам дъха ѝ и дълбоко в скулата си тихото боботене на гласа ѝ. – Готово. Сега ще заспите, нали? Добро момиче.

"Добро момиче", казва тя. Кога за последен път някой в Брайър ме е смятал за добро момиче? Но тя смята така. И трябва да смята така, за да проработи планът ни. А аз трябва да бъда добра, мила и глупава. Нима не казват за златото, че е добър метал? В крайна сметка аз съм нещо като злато за нея. Дошла е да ме съсипе, но ще го направи по-нататък. Защото засега трябва да ме закриля, да ме запази невредима като купчина пари, които възнамерява да прахоса...

Знам го, но не мога да го почувствам така, както би трябвало. Спя в прегръдките ѝ, без да сънувам и без да се въртя, и когато се събуждам, усещам топлината и близостта ѝ. Тя се отмества, когато се раздвижвам. Търка си очите. Косата ѝ е разпусната и докосва моята. Докато спи, лицето ѝ вече не е толкова остро. Челото ѝ е гладко, миглите ѝ сякаш са посипани с пудра, погледът ѝ, когато срещне моя, е съвсем ясен, в него няма насмешка или злоба... Усмихва се. Прозява се. Изправя се. Одеялото се повдига и спада и изпод него излиза на тласъци тръпчива топлина. Лежа и си припомням нощта. Някакво чувство – срам или паника – пърха около сърцето ми. Слагам ръка на мястото, където е лежала, и усещам, че е хладно.