Сара Уотърс - Крадлата

Казвам си това, докато описвам какви ще бъдат задълженията ѝ. Отново забелязвам, че тя гледа към роклята и пантофите ми, и след като виждам съжалението и презрението в погледа ѝ, мисля, че се изчервявам. Казвам:

– Предишната ти господарка, разбира се, е била доста изискана дама, нали? Струва ми се, че би ми се присмяла, ако можеше да ме види!

Гласът ми не е много спокоен. Ако обаче в тона ми има горчивина, тя не я забелязва. Отвръща:

– О, не, мис. Тя беше много мила. А и винаги разправяше, че разкошните дрехи пет пари не струват и че е по-важно какво е сърцето, което е под тях.

Изглежда до такава степен завладяна от думите си, толкова заблудена от собствените си измислици, толкова наивна, че аз седя известно време и я наблюдавам мълчаливо. После отново я хващам за ръката.

– Струва ми се, че си добро момиче, Сюзан – казвам. Тя се усмихва и изражението ѝ става скромно. Пръстите ѝ мърдат в моите.

– Лейди Алис все така разправяше, мис.

– Сериозно ли?

– Да, мис.

После си спомня нещо. Отдръпва се от мен, бърка си в джоба и изважда писмо. То е сгънато, запечатано, адресирано с подчертано женски почерк и, разбира се, е от Ричард. Колебая се, а после го вземам. Ставам, тръгвам и го отварям далече от погледа ѝ.

"Без имена! , гласи то, но мисля, че вие знаете кой съм. Това е момичето, което ще ни направи богати – онази неопитна малка крадла; налагало ми се е и преди да се възползвам от уменията ѝ и мога да я препоръчам. Тя ме наблюдава, докато пиша, и, о!, е в пълно неведение. Представям си я как ви гледа. Тя има по-голям късмет от мен, тъй като аз трябва да изчакам да минат две отвратителни седмици, преди да имам удоволствието да съм с вас... Изгорете писмото, моля ви." Мислила съм си, че съм хладнокръвна като него. Не, не съм, не съм; усещам я, че ме наблюдава, точно така, както пише той! , и започвам да изпитвам страх. Стоя права с писмото в ръка, а после изведнъж осъзнавам, че съм в тази поза от прекалено дълго време. Ако беше видяла... Сгъвам листа веднъж, два пъти, три пъти и най-накрая той няма как да се сгъне повече. Все още не знам, че тя не може да чете и да пише нищо друго, освен името си; когато разбирам, се смея, изпитвайки страхотно облекчение. Но не ѝ вярвам напълно. – Не можеш да четеш? – питам. – Не можеш да прочетеш нито една дума, нито една буква? – Връчвам ѝ някаква книга. Тя не иска да я вземе, а когато все пак я взема, разтваря кориците, обръща на една страница, взира се упорито в текста, но по начин, който е неестествен, някак си тревожен и неестествен и прекалено инстинктивен, за да е престорен. Най-накрая се изчервява.

Тогава вземам обратно книгата. – Съжалявам – казвам. Но всъщност не съжалявам, а просто съм изненадана. Да не може да чете! Това ми прилича на някакъв невероятен недостатък, подобен на неспособността на мъченика или на светеца да изпитва болка.

Часовникът удря осем часа, за да ме призове при чичо ми. На вратата спирам. Все пак съм длъжна да спомена плахо Ричард и след като го правя, изражението ѝ изведнъж става хитро, както би следвало да се очаква, а после отново започва да изглежда нормално. Казва ми колко любезен е той. Казва го отново така, сякаш вярва на думите си. Вероятно си вярва. Вероятно любезността му се измерва по друг стандарт там, откъдето идва тя. Усещам ъглите и ръбовете на сгънатата бележка, която е изпратил по нея, в джоба на полата си.

Не знам какво прави тя, докато е сама в стаите ми, но си представям как опипва копринените ми рокли, как пробва ботите, ръкавиците и коланите ми. Дали приближава лупа до бижутата ми? Навярно вече си съставя план какво ще прави с тях, когато станат нейни: ще задържи тази брошка, на тази ще изкърти камъните, за да ги продаде, златния пръстен, който е бил на баща ми, ще подари на своя любим...

– Разсеяна си, Мод – казва чичо ми. – Някакво друго занимание ли имаш, на което предпочиташ да се отдадеш?

– Не, сър – отвръщам.

– Може би недоволстваш заради дребните неща, които те карам да вършиш? Може би навремето трябваше да те оставя в лудницата. Прости ми – предполагах, че ти върша услуга, като те отвеждам оттам. Но може би предпочиташ да живееш сред луди, вместо сред книги? А?

– Не, чичо.

Той замълчава. Мисля си, че отново ще се залови с бележките си. Той обаче продължава.

– Би било много просто да извикам мисис Стайлс и да я накарам да те върне обратно там. Сигурна ли си, че не искаш да го направя? Да накарам ли Уилям Инкър да приготви двуколката? – Докато говори, се навежда, за да ме наблюдава отблизо, а слабите му очи са свирепи зад очилата, които ги предпазват. После отново замълчава и почти се усмихва. – Какво ли биха направили с теб в лудницата – добавя с променен глас, – след всичко онова, което вече си научила.