Иван Ефремов - Атинянката Таис

Втренчено я гледаха проницацтелни светли очи и хетерата почувствува, че този човек не бива да бъде лъган.

— Ти си Таис — каза той с дълбок басов глас — и напускаш нашата Атина заедно със златокосата спартанка.

Таис, чудейки се, отвърна утвърдително с глава.

— Лоша е работата на Атинската държава, щом красотата я напуска. Женската красота, красотата на изкуството, на занаятите. По-рано тук се стичаше всичко прекрасно. Сега то бяга от нас.

— Струва ми се, незнайни човече, че моите съграждани са много по-заети да надхитрят съперниците си във война и търговия, но не и да се любуват на това, което са създали техните прадеди и земята им.

— Ти си права, девойко. Запомни: аз съм приятел на скулптора Лизип и също съм скулптор. Скоро ние ще идем в Азия при Александър. И ти няма да отминеш същата цел — рано или късно ще се срещнем там.

— Не знам. Едва ли. Съдбата ме влече на друга страна.

— Не, така ще стане. Там е Лизип — той отдавна иска да се запознае с тебе. И аз също. Ала той има едни желания, а аз — други…

— Късно е — каза хетерата с искрено съжаление. Вниманието на един от най-големите художници на Елада я ласкаеше. Красиви легенди се разправяха за любовта на Праксител и Фрина, на Фидий и Аспазия.

— Но аз не казвам «сега»! Ти си много млада. За нашите цели е необходимо зряло тяло, а не слава. Но ще дойде време и тогава недей да отказваш. Хелиайне!

Непознатият, без да каже името си се отдалечи с широки, пълни с достойнство крачки, а смутената хетера забърза към дома си…

Застанала на палубата на гемията, Таис мислеше за непознатия. Нима когато отслабват жизнените сили у народа и страната, тогава обеднява красотата у нея и тези, които я търсят, отиват в други страни? Така се случи с Крит, с Египет. Нима дойде редът и на Елада? Сърцето се свива дори само при спомена за чудния град на Девата. Какво са в сравнение с него Коринт, Аргос и разрушената вече Тива?…

Несигурно стъпвайки по люшкащата се палуба, при Таис дойде Клонария.

— Искаш ли да ядеш, госпожо?

— Още не.

— Кормчията каза, че наближаваме Хераклея. Гледай — Егина вече цялата се показа над морето.

— Къде е Хезиона?

«Родената от змия» спи като прародителката си.

Таис се разсмя и помилва девойката по бузата.

— Недей да ревнуваш, събуди «Родената от змия».

Хезиона набързо наплиска лицето си с морска вода и дойде пред господарката си. Таис запита тиванката какви са намеренията ѝ по-нататък. Макар Хезиона да я бе молила да я вземе със себе си, хетерата мислеше, че тя прави грешка като напуска Атика, където има повече възможности да намери баща си. Най-големият робски пазар в Елада беше в Атина. Всекидневно на неговите подиуми се продаваха по няколкостотин души. Имаше надежда да се научи нещо за философа Астиох от търговците, свързани с всички градове на Елада и със страните около Вътрешното море. Хезиона призна, че бе ходила при гадател след нощното посещение на Егесихора. Той бе поискал някакъв предмет, който е принадлежал на баща ѝ. Тиванката със свито сърце му бе дала малка гема с тънка верижка, която криеше в косите си. Върху зеленикав «морски камък» — берил — изкусен гравьор беше изрязал портрета на баща ѝ; той го бе подарил на дъщеря си в нейния нимфеен (момински) ден — само преди три години. Гадателят подържа малко гемата в своите странни пръсти с квадратни краища, въздъхна и с твърда увереност заяви, че философът е мъртъв и че сигурно същата участ е постигнала брата на Хезиона още върху крепостните стени на града.

— Сега ми оставаш само ти, госпожо — каза Хезиона, упорито наричайки така Таис въпреки забраната, — как да не те последвам и да не споделям съдбата ти? Недей ме отблъсква, моля те! — Девойката прегърна коленете на Таис.

— Изглежда така е писано! — съгласи се Таис. — Но аз нито съм жена, нито дъщеря на аристократ, не съм от царски род, само хетера, играчка в ръцете на съдбата, изцяло зависима от случайността.

— Никога няма да те напусна, госпожо, каквото и да стане!

Таис изгледа тиванката хитро и с разбиране, леко изплезила език, и девойката пламна.

— Да, да! Дори Афродита се страхува от силата на Ерос, а какво да кажем за нас простосмъртните?

— Не обичам мъжете — с отвращение извика Хезиона. — А ако обикна… ще убия и него, и себе си!

— Ти си била много повече момиченце, отколкото си мислех, като гледах твоето тяло — бавно каза хетерата, присвила очи, за да разгледа Хераклейското пристанище, което се беше показало.