Иван Ефремов - Атинянката Таис

Таис бавно вървеше към Пеласгикон — стена от грамадни камъни, издигната в подножието на Акропола от далечни прадеди. Може би те са били могъщ народ, чиято кръв течеше в жилите на полукритянката? Тези камъни винаги привличаха Таис. И сега тя докосна с ръка един грамаден камък, притисна цялото си тяло до него, чувствувайки през тънкия си хитон неговата неизчерпаема топлина и твърдост.

Тъмнината на безлунната, но ярко звездна нощ приличаше на прозирно черна тъкан. Само в прозрачния и светъл въздух на Елада може да се изпита подобно нещо. Нощта обгръщаше всичко Наоколо, като покривалото от най-тънка материя върху статуята на голата Анахит в Коринт, скривайки и в същото време откривайки незнайни дълбини от скрити чувства.

Таис тихо се изкачи по изтърканите стъпала към Храма на победата. Иззад склона на Пникс блесна далечен огън — лампадата над Баратрон — страшната пукнатина, която напомняше на атиняните за гнева на Крепителя на земята Посейдои. Там хвърляха жертви на страшните подземни богове и на Ериниите. На Таис не ѝ се искаше да мисли за Аид, пък и тя не бе извършила нищо, за да се страхува от отмъщението на богинята. Действително боговете са завистливи! Голямата красота, веселостта, успехът и преклонението — всичко, което беше разглезило Таис от петнайсетгодишна възраст, можеше да предизвика гнева им и тогава ще последват нещастия. Умните хора дори нарочно желаят успехите да се редуват с неуспехи, щастието с нещастие, понеже считат, че по такъв начин се предпазват от по-тежките удари на съдбата. Таис намираше това безсмислено. Нима може да си купиш щастие, като се прекланяш пред боговете и ги молиш да ти изпратят нещастие? Коварните жени-богини винаги ще успеят да ти нанесат такъв болезнен удар, че след него всяко щастие ще ти се види горчиво. Не, по-добре като Нике да се изкачиш на върха на високата скала и ако падаш от нея, то да паднеш веднъж завинаги…

Таис откъсна очи от гледката на пламъка над Баратрон и си помисли, че утре трябва да изпече магис — жертвена баница за Хеката — богинята на кръстопътищата, която може отдалече да поразява и не пропуска закъснелите пътници. Да принесе жертва и на Атина Келевтия — богиня на пътищата. А не бива да забрави и Афродита Евплоя — богиня на благополучното плаване. За това ще се погрижи Егесихора.

Леките бързи стъпки на Таис ясно отекваха под колонадата на любимия ѝ храм на Нике Аптерос. Тя приседна на стъпалата и прощавайки се, дълго се взира в малките светлинки, които примигваха като разхвърляни от вятър светулки по улиците на скъпия град: във фара на Пирея и двата ниски фенера на Мунихион. Сигурно корабът на Егесихора вече беше отишъл в Саронския залив и се бе насочил на юг към близката Егина.

Таис слезе на Агората и когато минаваше край стария изоставен храм на Нощта — «Никтоон», изведнъж две «нощни врани» (качулати сови) прелетяха от дясната ѝ страна — двойно щастливо предзнаменование. Макар в околностите на Атина и в самия град да имаше много от тези свещени на богинята Атина птици, такова съвпадение се случваше за първи път на Таис. Въздъхвайки облекчено, тя забърза към мрачните и тежки стени на древното светилище на Майката на боговете. Със залеза на древната минойска религия светилището бе станало държавен архив на Атина, но тези, които продължаваха да вярват във всемогъществото на Реа и на женското начало на света, идваха тук нощем, за да допрат чело до ръбестия камък и да получат предупреждение за надвиснала опасност. Таис дълго притискаше ту челото си, ту слепите си очи до излъскания от вековете камък, но не долови нито някакъв лек шум, нито едва уловимо потреперване на стената. Реа-Кибела не знаеше нищо и следователно нищо не заплашваше хетерата в най-близко време. Таис почти изтича към Керамик, към дома си, толкова бързо, че недоволният Талмид замърмори след нея. Хетерата изчака атлета, прегърна го през врата и го дари с целувка. Леко замаян, юначагата я вдигна на ръце и въпреки веселия протест я понесе в къщи.

В деня на отплуването, определен от Таис, времето се промени. Сиви облаци се трупаха по планините, ниско надвисваха над града. Бяха напрашили златистия мрамор на статуите, стените и колоните.

Евриклидион, силният североизточен вятър, оправда своето име — «вдигащият широки вълни», и бързо подгонваше малкия кораб към остров Егина.

Таис, застанала на кърмата, обърна гръб на отдалечаващия се бряг на Атика и се отпусна на успокояващото люлеене на голямото вълнение. От ума ѝ не излизаше вчерашната среща с един непознат за нея човек, воин, със следи от рани на голата ръка и белег на лицето, полускрит от брадата. Непознатият я беше спрял на улицата на Триножниците, пред статуята на Сатира Перибоетон («Световноизвестен»), изваян от Праксител.