Иван Ефремов - Атинянката Таис

Лизип предложи «обредът благодарност на Музите», както нарече той постъпката на Таис и Ерис, да продължи на трапезата, където вече бяха поставили тъмно хиоско вино с аромат на розови цветове, рядко дори за дома на «славата на елинското изкуство», и съдина ойнохое с вода от току-що разтопен планински сняг. Всички вдигнаха скъпи стъклени чаши за слава, здраве и радост на двамата ваятели Клеофрад и Ехефил и за майстора на майсторите Лизип. Те отговориха с възхвала на своите модели.

— Онзи ден един пристигнал от Елада художник ми разказа за нова картина на Апелес, йониеца, изписана в храма на остров Кос — каза Лизип. — Също така една Афродита Анадиомена. Картината вече се прочула. Мъчно може да се прецени по описание. Живопис може да се сравнява със скулптора само по степента на въздействие върху чувствата на човека.

— Може би защото съм скулптор — каза Клеофрад, — ми се струва, че твоят портрет на Александър е по-дълбок и по-силен, отколкото неговият рисуван портрет от Апелес. А преди, през миналия век, Аполодор Атински и Парасий Ефески можеха само със скица да предадат прекрасното далеч по-добре от много скулптури. Нашият голям живописец Никий много е помагал на Праксител, като е оцветявал мрамора с горещи восъчни бои и му е придавал вълшебна прилика с живото тяло. Ти обичаш бронза и не ти трябва Никий, обаче невъзможно е да признаеш, че при мрамора сътрудничеството на живописеца със скулптора е действително добро нещо!

— Сами по себе си картините на Никий са хубави — каза Лизип, — неговата Андромеда е същинска елинка в съчетанието на смелостта пред смъртта и младежкото желание за живот, макар че според легендата, тя е етиопска царска дъщеря както Ерис. Тази сребърна Анадиомена е може би по-силна и по майсторство, и поради бляскавата красота на модела. А колкото за Артемис, то подобна още не е имало в Елада, дори и в ефеското светилище, където най-добрите майстори са се съревновавали в продължение на четири столетия да създават образа на Артемис. Там има седемдесет нейни статуи! Естествено в предишните времена не са владеели съвременното майсторство…

— Виждал съм една великолепна Артемида в Лерос — каза Клеофрад, — струва ми се, че по идея тя прилича на Ехефиловата, макар и да е от един век по-рано.

— Каква е тя? — попита Ерис с нотка на ревност.

— Не е като тебе! Тя е девойка, още непознала мъжа, но вече разцъфнала от първия пристъп на женска красота, изпълнена е с чувствен плам и гърдите и всеки миг ще се пръснат от неутолимо желание. Тя е застанала също така наклонена напред и протегнала ръка, както и твоята Артемис, но пред грамаден критски бик. Чудовището, още напрегнато, но вече победено, начева да прегъва предните си крака.

— Според старата легенда жена, омъжена жена побеждава бика от Крит — каза Таис, — бих искала да видя такава скулптура.

— По-скоро ще видиш битката при Граник — разсмя се Лизип, загатвайки за величествената група от двадесет и пет конни фигури, които той все не успяваше да завърши за неудоволствие на Александър, който искаше да я постави в Александрия Троянска.

— Дълго се колебах дали да не представя Ерис, моята Артемида, с изваден кинжал — замислено каза Ехефил.

— И добре си направил, че не го показваш. Музата може да бъде с меч, но само за защита, а не за нападение — каза Лизип.

— Аксиопена, както и Черната жрица на Кибела напада за наказание — възрази Таис, — знаеш ли, учителю, едва тук аз разбрах истинското значение на прекрасното — тук в Персия, където както в Египет художникът се признава само като майстор за възхвала на царе. Без него душевен подем не съществува. Трябва да издигаш хората над обикновеното равнище на всекидневието. Когато твори красота, художникът дава утеха в надгробна плоча, опоетизира миналото в паметника, възвисява душата и сърцето с изображения на богове, жени и герои. Не бива да се осакатява прекрасното. То ще престане да дава сили и утеха, душевна устойчивост. Красотата е нещо преходно, твърде кратка е връзката с нея, затова когато изживяваме загуба, ние по-дълбоко разбираме и ценим срещнатото, по-старателно търсим в живота прекрасното. Ето защо е красива тъгата в песните, картините и надгробните плочи.

— Ти надмина себе си Таис! — възкликна Лизип. — С твоите уста говори мъдростта. Изкуството не може да вдъхва отвращение и да опорочава! Тогава то вече не е изкуство в нашия елински смисъл. Изкуството или тържествува в блясъка на прекрасното, или тъгува по неговата загуба. Това е то!