Иван Ефремов - Атинянката Таис

На вратата ги посрещнаха Ехефил и Клеофрад в празнични светли дрехи. Те сложиха на своите модели венци от ароматни жълти цветя, които слабо проблясваха на луната сякаш със собствена светлина. Всеки хвана своя модел за ръка и го поведе със себе си в тъмнината на неосветения дом, като оставиха придружителите им в градината. Пред входа на обляната с лунна светлина веранда, чиито завеси бяха дръпнати изцяло, Клеофрад накара Таис да затвори очи. Придържайки я за рамената, той настани на подходящо място атинянката и ѝ позволи да гледа. Така постъпи и Ехефил с Ерис.

Пред тях, застанала на пръстите си на единия си крак и отметнала другия назад в лека стъпка на бяг, се възправяше от поресто като пяна сребро гола Афродита Анадиомена, с тялото и главата на Таис. Вдигнатото лице, протегнатите към небето ръце изразяваха едновременно полет към висините и гальовна, пълна с любов прегръдка към целия свят.

Играта на лунна светлина върху полираното сребърно тяло придаваше на богинята вълшебна прозрачност. Родената от пяна, изтъкана от звездна светлина, бе възникнала от морето на брега на Кипър, за да издигне очите на простосмъртните към звездите и красотата на своите любимки, като ги изтръгне от всекидневната нужда на Гея и от тъмната власт в подземията на Кибела. Ореолът на душевна телесна чистота, присъщ на Таис и многократно усилен, обгръщаше богинята с нежен бликащ отвътре блясък. Таис, елинка, обкръжена от първите си стъпки на живота със скулптури на хора, богове и богини, хетери и герои, без които никой не можеше да си представи Елада, никога до сега не бе виждала статуя, която да вдъхва такова могъщо очарование.

А заедно с нея, на половин стъпка назад Артемида Аксиопена, отлята от много тъмен, почти черен бронз, протягаше напред лява ръка, отстранявайки пред себе си невидима завеса, а с дясната бе посегнала към кинжала, скрит в навитите ѝ на тила коси. Отражението на лунните лъчи върху непреклонното лице подсилваха неудържимия устрем на цялото тяло, така както подобаваше на богинята Отмъстителна според деянията.

Безсилна да превъзмогне вълнението си, Таис изхлипа. Този тих звук по-добре от всякакви хвалебствени думи предаде на Клеофрад успеха му в замисъла и в творбата. Едва сега атинянката забеляза Лизип, седнал в креслото недалече от нея, присвил очи и кръстосал ръце. Великият ваятел мълком наблюдаваше двете жени и най-после доволен кимна.

— Радвайте се, Клеофрад и Ехефил! Две велики творби се появиха на свят за слава на Елада тук, на хиляди стадии от родината. Ти, атинянино, затъмни всичко, създадено от тебе досега. А ти, ученико, отсега се нареди сред най-големите художници. Радостно е за мене, че двете богини не са фокус на нещо модно, не са в угода на преходния вкус на поколенията, а са образци на вечната красота, които толкова мъчно се удават на художниците и са толкова необходими за правилното разбиране на живота. Да седнем и да помълчим до разсъмване…

Таис, увлечена в съзерцание на двете статуи, не забеляза кога луната залезе. В предутринния здрач очертанията на скулптурите се измениха. Аксиопена сякаш се оттегли в сянка, Анадиомена се стопи във въздуха. Изведнъж смайващо неочаквано припламнаха иззад хребета розовите очи на Ерос — сияйната планинска зора. И още едно чудо стана. Пурпурната светлина заигра върху полираното сребърно тяло на Анадиомена. Богинята изгуби звездната си безплътност на лунната нощ и се възправи пред благоговейните зрители в светоносно могъщество, почти физически осезаемо. И в съперничество с нея по сила и красота на ясните и мощни очертания на тялото Артемида Отмъстителка не изглеждаше вече като заплашителна черна сянка. Тя беше изправена като бранник, устремена без ярост и гняв към целта си. Всяка и най-малка черта на статуята, направена от Ехефил по-сурова, отколкото скулптурата на Клеофрад, отразяваше неизбежност. Силата на устремената Анадиомена звучеше в хармония с червеникавочерното въплъщение на съдбата. Двете страни на живота — красивата мечта и неумолимата отговорност за извършеното — застинаха една до друга така смайващо, че Лизип заклати глава и каза, че богините трябва да бъдат разделени, иначе щели да предизвикат объркване и раздвояване на чувствата.

Таис мълком свали венеца си, сложи го на Клеофрад и смирено коленичи пред ваятеля. Развълнуван, атинянинът я изправи и целуна. Ерис последва примера на приятелката си, но не коленичи пред своя много по-млад скулптор, а го прегърна здраво и го целуна в устата. Целувката беше дълга. Атинянката за първи път виждаше непристъпната жрица като жена и разбра, че ненапразно бяха излагали и жертвували живота си мъжете, които търсеха висше блаженство в храма на Майката на боговете. Когато беше ред на Таис да целуне Ехефил, ваятелят едва отвърна на докосването на нейните устни, задъхан от бясно разтуптяното си сърце.