Иван Ефремов - Атинянката Таис

— Кажи една дума на пожелание, победителю и господарю! И тя още тази нощ в часа на прилепа ще те очаква върху разкошното ложе на славната Ищар в горните стаи на храма. Ще те заведат… — жрецът млъкна, забелязал отрицателния жест на Александър.

— Нима любовта на благородната служителка на Ищар не те привлича? — каза жрецът след кратко мълчание, явно излъган в очакванията си.

— Не ме привлича! — отговори македонецът.

— Прости, господарю, ако се осмеля да попитам нещо непозволено поради непознаване на твоите божествени пътища… — жрецът млъкна в колебание и преводачът спря, сякаш се препъна.

— Продължавай, аз не наказвам за неуместни думи — каза Александър, — ние с теб сме от различни народи, затова е още по-важно да се разберем един с друг.

— Казват, че единствената жена, която си избрал тук, била атинска блудница. Нима за теб нищо не значат знатността, целомъдрието, осветено от божеството?

— Тази, за която говориш ти, не е блудница, както разбирате вие, тоест, не е жена, достъпна за всеки, който би заплатил определена цена. В Елада всички свободни жени се делят на жени, господарки в дома и майки, а, от друга страна — хетери, приятелки. Хетерите знаят много и различни изкуства: танци, умение да се обличат, да забавляват с разговорите си, със стихове, могат да ръководят малък пир симпозиум. Хетерите са заобиколени от художници и поети, които черпят вдъхновение от тяхната красота. С други думи, хетерите дават на мъжа възможност да се приобщи към красивото в живота, да отхвърли от себе си еднообразието на всекидневното.

— Но нали вземат пари и се отдават!

— И то не малко пари! Изкуството и дългото обучение струват много, вроденият талант още повече и ние разбираме добре това. А при избора на мъжа хетерата е свободна. Може да се отдаде за много висока цена, може да откаже, може да не вземе нищо. Във всеки случай Таис не можеш да получиш в леглото си така, както ти предлагаш своята «целомъдрена» Шаран.

Жрецът бързо наведе очи, за да не издаде пламналия си гняв.

Разговорът се прекъсна и Александър до края на церемонията остана все така мрачен и безразличен, както от началото.

Цяла неделя Таис убеждаваше Птолемей да я вземе в похода. Птолемей плашеше хетерата с невероятните опасности из пътя през непознати планини, населени с диви племена, с трудностите на непрекъснатия поход с обичайната за Александър бързина. Всички тези трудности не пречат: нали тя може да пътува удобно в обоза на Парменион. Таис смяташе, че една жена-атинянка трябва да присъствува при завоеванието на свещената и недостъпна досега столица на персите, тия същите, които безнаказано разориха Елада и продадоха в робство десетки хиляди нейни дъщери. Мъжете отговарят за себе си според силите си, а от жените само тя е единствена способна да извърши този поход, след като се е закалила по пътя и притежава великолепен кон.

— За какво тогава ми подари такъв прекрасен раванлия? — лукаво и закачливо питаше тя Птолемей.

— Не ми е минавало и през ум това! — сърдеше се Птолемей. Всичко излезе съвсем другояче, не му се вижда краят на похода!

— Нима Александър няма да зимува в топлата Парса?

— Та нали «зима» тук има само два месеца! — мърмореше Птолемей.

— Ти стана съвсем несговорчив! Кажи по-добре, че се страхуваш от гнева на Александър!

— Не е много приятно, когато се разгневи…

Таис се замисли и изведнъж се оживи.

— Аз ще тръгна с тесалийската конница. Там имам другари и те ще ме скрият от очите на Александър. А Леонтиск, началникът им, е войник, не е пълководец и не се бои от нищо и от никого! Решено: ти нищо не знаеш, а срещата с Александър в Персеполис поемам аз…

Птолемей в края на краищата се съгласи. Много по-трудно бе да склони Ерис да остане без нея във Вавилон. На помощ дойде Хезиона. Двете бивши жрици като че ли намериха нещо общо помежду си. С помощта на тиванката мрачното упорство на Ерис бе надвито. Хезиона обеща да дойде при приятелката си, ако тя остане в Персеполис, и да доведе двете робини и Салмаах. Оставаха броени дни, трябваше много неща да се предвидят. Тя нищо не би могла да направи, ако не бе Леонтиск и нейният стар приятел лохагосът, вече влязъл в строя начело на своята стотня, същата онази, с която Таис трябваше да върви.

По-рано такъв ускорен и толкова далечен поход навярно би я изплашил. Но сега, преминала на своя раванлия още по-голямо разстояние, Таис нито за миг не се подвоуми, нищо не я тревожеше. И така, в едно късно есенно утро тя се разцелува с Хезиона, прегърна безмълвната Ерис и Боанергос, високо размахал по вятъра черна опашка, се понесе из пустите улици на Вавилон — отвъд портата Ураш, по пътя за Нипур, Таис трябваше да настигне отряда на тесалийците.